При френските си учители ние бяхме като във френски лицей. В турските класове — като в типично турско училище.
Ще кажа нещо за своите учители турци, за да се види какво бе Турция по онуй време.
Имахме един учител по краснописание. Коранът забранява възпроизвеждането на човешкия образ, затова у мюсюлманските народи не можеше да има скулптура, нито живопис. Краснописанието беше за турците голямото изящно изкуство. Стените, по които ние туряме портрети, пейзажи, бяха украсени у тях със стихове от корана, написани по техния художествен вкус. Нашият учител по краснописание беше убеден, че неговото изкуство е същественото и необходимо достояние на един образован човек. Стараеше се и нас да убеди в това. Първата му работа, като влезеше в клас, бе да ни подреже тръстиките, които ни служеха за писалки. Имаше и металически писалки за писане по турски, но той ги отхвърляше с възмущение. Мисълта, че с тях може да се преписва коранът, му се струваше светотатство. Подрязването на писалките заемаше половината от часа. Вършейки това, той като че ли свещенодействуваше. В това време ние обикаляхме катедрата му с тръстиките в ръка, викайки: „Ходжа ефенди, моята най-напред.“ Целият клас бе в шум, смях и безредие; учителят обаче не забелязваше нищо, погълнат от подготовката, която правеше за нашите краснописни постижения.
Заедно с турския език ние учехме и двата спомагателни езика, без които той не може да се изучи добре, т.е. персийски и арабски. Учителят ни по персийски беще персиец, Нева̀ ефенди, стар човек, с чалма и с папуци, над които краката му стърчеха голи и зиме, и лете. Персийският език, от индоевропейския клон, има граматика, доста близка до нашата. Има и думи в речника му, които напомнят европейските със същото значение. Така майка е мадѐр, баща — педѐр, брат — берадѐр; някои думи правят даже впечатление като че ли са славянски: така „съм, си, е“ на персийски значи „будѐм, будѝ, буд“. Аз се учех добре при Нева̀ ефенди и той показваше такава вяра в моите знания, че понякога, като влезе в клас, след като предаде урока, разтваряше вестник „Сабах“ и караше мене да изпитвам учениците. За да се забавлявам, аз изваждах на черната дъска Робева.
Подир класа Нева̀ ефенди обичаше да разменя няколко думи с мен. Един път ме пита дали съм чувал за някой руски мъдрец на име Толстой. „Днес, каза ми той, на тоя свят има двама философи — единият е на име Толстой, московец, другият съм аз.“127
Нева̀ ефенди беше легендарна фигура за няколко поколения от лицея. Когато бивши лицеисти от разни възрасти се срещнем, все си спомняме за него и за анекдотите около личността му. Подир младотурската революция той бил уволнен, но не признавал уволнението си и дни подред влизал в клас преди наследника си, заявявайки, че има още сили да преподава.
Учителят ни по арабски, Меджид ефенди — и той с чалма, — беше стар човек, мрачен по лице, който постоянно си стягаше устните, като че ли си шепне нещо. Той ни преподаваше, клатейки се малко с главата и тялото, както в религиозните турски училища, медресетата. Неговите уроци — спрежения, склонения — учехме формално, както се учи коранът. Никога той не ни обясни коя дума какво значи. „Аз ви давам ключ — казваше той. — С него ще отваряте.“ Еднаж, за да ни обясни невъзможността да се научи турският език без арабските правила, ни каза: „За да минете от Бейоглу (т.е. Пера) за Истанбул, трябва да платите за моста един грош. Какво ще правите, ако нямате със себе си пари?“ Едно турче му се обади: „Ходжа ефенди, кайк аладжам.“ (Ходжа ефенди, ще взема лодка.) Голям смях избухна в класа. Меджид ефенди се хвана за брадата, вдигна очи нагоре и каза „Аѝп! Срамота!“ — но не даде наказание за тази подигравка.
127
Любопитно е, че за Толстоя ми е говорил и друг един ходжа във влака между Серес и Драма, но за него ще говоря по-нататък. Питал съм се по какъв път бяха стигнали до тях неговото име и ученията му.