От разговорите на дядо ми с неговите посетители селяни аз за пръв път узнавах за радостите и мъките на човешкия труд. Те си припомнюваха за щастливи години, когато природата бе изливала върху градините им своята щедрост и благодат, и за години, пагубни за зеленчука и овошните дървета; за времена на печалби и за дни, когато пара̀та била „кесат“.8 Един прозорец се отваряше пред мене към живота, но аз гледах през него с детски очи.
От всичко чуто в тия разговори две неща са ми направили най-силно впечатление и са останали живи в паметта ми. Едното е много забавно и, ако не се вземе пред вид каква е била едновремешна Турция, би изглеждало невероятно.
Казах, че градинарите ходели през деня по улиците да продават зеленчук. Привечер обаче някои от тях имали особено занятие. Турски чиновници, които отивали да пият в кръчмите, ги ангажирвали да ги чакат. Те стоели пред кръчмата, докато клиентът им стане пиян, и тогава, по един знак на кръчмаря, те го туряли в коша и го занасяли у дома му. В разговорите на дядо ми с посетителите му, негови съвременниди, се редяха живи картинки от техния живот в Цариград. Мнозина бяха работили в същата градина, както дядо ми, и си напомнюваха разни случки. Често ставаше дума за един дервиш, който се явявал като привидение.
Ще разкажа за тоя случай, понеже той може да се вземе като пример на колективна халюцинация.
Дервишът излизал на определен час през нощта из един бунар, сядал над един ъгъл от оградата му и пушел наргиле. Когато някой се опитвал да се доближи до него, той се спускал в бунара и тая нощ вече не се показвал. Дядо ми и събеседнините му бяха чували за тия явявания от своите предшественици в градината и бяха престанали сами да го смятат като нещо свръхестествено. Те говореха за този тайнствен дервиш като за свой съжител. Често пъти, разказвайки за някоя случка, те бележеха „Дервишът не беше още излязъл“ или „Дервишът се беше вече скрил“. Аз карах дядо си да ми го описва — бялата му дълга брада, навъсеното му и строго лице, — задавах куп въпроси за неговите появявания и изчезвания, давах му място в своето въображение, но някак си не вярвах в неговото съществование.
Последния път аз видях дядо си Раде в 1897 година, когато се бях върнал от лицея, за да прекарам ваканцията си в Ресен. Един самозван лекар шарлатанин, грък от Епир, бе му оперирал двете очи от перде и той бе ослепял. В тая вечна нощ, в която бе влязъл, той бе загубил много от интереса към живота. Но любовта му към мен беше все тъй дълбока. Аз малко стоях в къщи — сѐ с интелигенцията на града — и не тъй често седях до него, както желаеше. Той вече не бе тъй разговорлив, както едно време, през детинството ми. Държеше ми ръката и обръщайки лицето си към мен, като че ли правеше някакво отчаяно усилие със своите очи без светлина да ме види: Майка ми го гледаше с една трогателна преданост, заради която неговата обич към нея бе станала като обожание. Когато аз я повиках да се пренесе в София, където баща ми бе я предшествувал, той бил покрусен от скръб. Придружавайки я до пътните врата, той се държал за нея и плачел. „Нѐсто, нѐсто, кому ме оставяш?“9 — викал й той. В къщата ни се бе пренесла да живее една от дъщерите му, тетка Доля. Но той знаеше, че няма да има от нея същите грижи. При качването на майка ми във файтона, който трябваше да я отнесе, той хълцал като дете. Прегръщайки я, казвал й „Ах, къде са очи да те видя?“…
Дядо Раде почина 1908 година. Последните дни преди смъртта си, кога буден, кога в полусъзнание, постоянно питал за мен. Виждайки го, че е към своя край, и за да му даде утеха, брат ми Христо прибягнал до една благочестива измама. Той влязъл в стаята с радостен вик: „Дядо, Симеон си дойде!“ Дядо се подигнал малко: „Ах, ела ми, синче!“ — казал той и протегнал ръката си да ми погали лицето. Брат ми му отговорил с изменен глас и му подал ръката си, като че ли е моята: „Ето ме, дядо.“ Дядо ми я държал и подир един час издъхнал.
Дядо ми Коте Низам
Един от честите посетители на дядо Раде беше дядо ми Коте, баща на майка ми. Те се тачеха много. Прекарали и двамата голяма част от живота си в Цариград, те бяха усвоили от турците етикецията и се отнасяха един към друг с церемония. Бяха много различни по вид и природа. Дядо Раде бе със среден ръст, доста пълен, с дълги руси мустаци, гордост на неговите младини, тъй като можел да ги завива дори зад ушите си. Когато ние, децата, го закачахме за това, баща ми ни казваше „Дядо ви бил прав: дългите мустаци са знак на мужество.“ Но впечатлението, което можеха да дадат тия мустаци на Тарас Булба, се опровергаваше от очите му, пълни с мекота и добродушие. Дядо Коте бе сух, пъргав, с жив и проницателен поглед. Всичко у него дишаше съобразителност, енергия и воля. Докато дядо Раде се носеше небрежно, с прах от цигара по дрехите, той се носеше спретнат и всичко лъщеше по него. Дядо Коте ме вдигаше с ръцете си, туряше ме пред себе си на коня и ме водеше в село Янковец, където живееше. Но аз не го чувствувах близък. Имаше у него нещо повелително и студено, което ми го правеше като чужд. Никога не го разпитвах и не зная много за него. Роден в някое от преспанските села, той, още много малък, бил заведен от баща си в Цариград, сетне, останал сираче, бил отгледан от една арапкиня и научил турски език като турчин. Какво е работил после, на мене е неизвестно. Единственото, което зная, това е, че е бил нещо у княз Стефан Богориди.
8
У Найден Герова: „Не ще го има доста“. „Сеното тази година от сушата е кесат.“ Алъш-веришът е „кесат“.
9
Невесто. Когато майка ми се омъжила, нарекли я „Нѐстата на Радевци“. Така я наричаха и след като тя остаря. Името й беше Фания.