Повечето турчета бяха от видни семейства и турските учители не обичаха да ги наказват. Колкото преподаването по арабски да беше старовремско, аз се научих нещо от него. То ми откри тайната на арабското словопроизводство.128 Каквото съм научил от арабски, останало е непокътнато в паметта ми. Преди няколко години срещнах на булевард „Руски“129 трима млади хора и чух, че се разговарят по арабски. Спрях ги, разбрах, че са студенти от Ирак, и влязох в разговор с тях. Забавляваше ме да им задавам въпроси по арабска граматика. Изумлението им беше голямо. На някои въпроси отговаряха добре. Като се разделихме, казах им на арабски: „Утлюбу ел-илме мин ел-мехди ил еллехди.“ Едно от момчетата каза: „Ама това е от корана.“ „Да, от корана. Преведете ми тези думи.“ Той знаеше доста български и заедно преведохме: „От люлката до гроба търсете наука.“ С тоя съвет към тях се разделихме. Очите им останаха широко отворени от почуда, че един стар човек, тук, в София, знае корана. Разбира се, това мое знание не отива по-далеч от няколко изречения.
Турска граматика ни преподаваше Шевкет ефенди, мързелив човек, който идеше в класа като на ангария. Всяка дума от неговите уроци бе казвана между две прозевки. Той ни преподаваше няколко години. Мързелив, но си знаеше добре материята. Бях много напреднал при него. Искаше да издаде турска граматика на френски и ми казваше, че като свърша лицея, с мене ще я направи.
Редът и дисциплината, за които говорих, се отнасят до френските класове и до живота в пансиона, където се чувствуваше твърдата и мъдра ръка на Mr d’Hollys. В турските класове нямаше ни помен от това.130 Ние не само не показвахме външно почитание към своите учители турци, но с някои от тях явно се подигравахме. За забелязване е, че турчетата взимаха участие в тези подигравки наедно с нас, инородците.
Имаше обичай в лицея на края на годината един от учениците да произнесе пред всеки от турските учители благодарствена реч за техните грижи. Пред някои от тях тия речи се държама на френски език, от който те нищо не разбираха. Това даваше повод за големи смехории. Еднъж речта пред учителя по краснописание се състоеше в цитати от „Art poe’tique“ на Боало. Ученикът — турче — преведе тия стихове в смисъл, че те възвеличават краснописанието и особено изкуството да се подрязват писалки. Учителят благодари, като забеляза, че той винаги е смятал французкия народ за много умен и че думите на тоя Боало (той криво произнесе името му) били доказателство за това. Друг път речта пред Нева̀ ефенди се състоеше от преписан от учебника ни урок по геометрия. Накрай ученикът с голям патос изказа следните слова: „Сумата на два прави ътъла се равнява на квадрата на хипотенузата.“ Нева̀ ефенди, трогнат, ни благодари, като каза, че той ни обича, че полага всички грижи за нас да ни учи, но ние сме преувеличавали неговите заслуги, особено с последните думи на оратора.
Имахме един учител по турски език, пред когото не можеха да минат такива фантазии. Това бе Нафѝ бей, строг човек, на когото фесът покриваше дори веждите. Беше фанатик турчин, не допускаше никакво леко отношение не само към неговата личност, но и към всичко, което е турско. Той ни даваше да учим наизуст една поема за турските султани, в която за всеки един от тях се съдържаше четиристишие с похвали. Едно арменче, или по-скоро един арменец, зашото той беше доста възрастен и следваше горните класове по френски, дигнат на урок, се опита да тури в рецитирането нешо като присмех. В четиристишието за султан Баязид I, наречен Илдъръм, т.е. гръм, четвъртия султан поред, се казваше, че Тамерлан го хванал в плен, ама по-рано нямало брой ни край на неговите победи. Арменецът, като дойде до това „ама“, дигна си гласът и го произнесе така продължително, че подигравката ставаше явна. Кипнал и полустанал от стола си, Нафи бей му извика: „Сус, едепсъ̀з!“ (Млъкни, безобразнико!) — и го изгони от класа. Макар аз да се държех много пристойно и да бях неговият най-добър ученик, той и на мене гледаше зле. Понякога, когато впиеше погледа си в лицето ми, чинеше ми се, че прониква до дъното на душата ми. Той подозираше моите враждебни чувства към Турция. Един ден избухна и ми каза какво мисли за мен. Самият повод обясняваше причината на неговия гняв.
Аз се учех много добре в турските класове. Арабският език ме интересуваше със своята граматика, персийският — със своята близост до европейските езици, турският — с една особена звучност, която намирах тогава у него.131 Нафѝ бей ни преподаваше по една турска христоматия, от която аз много неща — стихове, проза — научих наизуст. Стиховете особено ми се нравеха, тъй като турците ги скандират като с някакво пеене. Учех някои от тях наизуст даже без да ги разбирам132, само заради музиката. Дълги години след като напуснах лицея, намерих в една френска книга стихове от Джем, син на султан Мехмед Завоевателя, избягал в Италия. Научих ги наизуст — те са пълни с носталгия — и понякога ми пеят в паметта.
128
Арабските думи имат един корен от три съгласни и от тоя корен идат всичките словопроизводства. Така от трите букви х-к-м, които се произнасят „хюкюм“, което значи „власт, заповед, ред“ и пр., се вадят следните думи, употребявани в турския език: хеким — лекар, хаким — съдия, мехкеме — съдилище, махкюм — осъден, хюкюмет — правителство, хакимиет — суверенитет, хикмет — философия и др.
130
Така бе в долните турски класове, но не и в горните. Там имаше като учители някои забележителни хора. Фейзи ефенди — поет, учител по персийски; Ата̀ бей — по официална кореспонденция, Абдурахман Шереф — автор на една турска история в три тома, който после ни стана директор — по турска история; поетът Тефик Фикрет — по турска литература. След младотурската революция той стана директор на лицея.
131
Както е известно, Ататюрк не само измени азбуката, като замени арабската с латинска, но и наложи една революция в самия речник. Много от персийските и арабски думи бидоха изхвърлени; взеха се някои думи от простия говор, други от тюркските наречия. Тук се появи голяма мъчнотия: в чисто турския език няма думи за абстрактните понятия; в някои случаи турците са взели сега французки думи, които идат в новообразувания език като кръпка и напомнят начина, по който арменките в Пера мешаха турските думи заедно с френски като например: „Дансе, дансе, фатиге олду̀м“, т.е. „Танцувах, танцувах, уморих се“. Когато преди години ми попадаше в ръцете турски вестник на новия език, четех думи като следните: „Истамбол университенън ректору“, когато тъй добре звучеше на стария турски език същото с думите „Истамбол дар-юл-фюнюн мюдюри“. Турският речник така дълбоко е променен, че когато на някои млади турци съм приказвал на стария литературен език, който съм учил в лицея, прави им впечатлението, което би направило на някой българин, ако някой му приказва с езика на патриарх Евтимий.
Турците направиха голяма промяна и в обръщенията на учтивост на хората едни към други. Няма вече „Зати алинъс“ — вашата висока особа, няма „кулунус“ — ваш роб.
132
Да се възхищава човек от стихове, които не разбира, изключително поради звучността им, това няма да учуди никой човек, който знае що е поезия.
В 1937 година стана в Лондон чествуване на Пушкин по случай стогодишнината от смъртта му. Бях на събранието. Говориха двама души: бившият министър на външните работи, сър Семюел Хор, който през Първата европейска война бе ходил с мисия в Русия и бе научил руски, и известният английски поет Дринкуотър. Последният каза, че не разбирал руски, обаче като накарал да му четат стихове от Пушкин, почувствувал всичката им хубост поради тяхната музика. Същото чувствувал той и за Гъоте, макар да не знаел немски.