Стигнах по турски до втория клас и да бях продължил със същото усърдие през целите пет години, които прекарах в лицея, щях да зная отлично турския език и да бъда днес един от българските ориенталисти. Но на това усърдие се тури край под две влияния.
Както ще разкажа по-нататък, в 1895 година постъпих във Вътрешната организация. Димитър Ляпов, познатият по-късно в София македонски деец — аз много дружах с него и го слушах тогава във всичко, — ми каза еднъж: „Затова ли стана революционер, за да зубриш турски?“ Това можеше да бъде достатъчно, за да спра. Но върху мен подействува и друго мнение в същата смисъл, да не уча турски, макар то да бе изказано по други съображения.
Еднъж бях при Екзарх Йосиф и той ме разпитваше за моите успехи в училището. Като му казах, че много напредвам по турски, той ми забеляза да не си давам много труд за него: „Гледай да усъвършествуваш френския език — ми каза той. — Учи френската литература, нейните големи писатели. Колкото за турския език, няма нужда да си даваш много от времето.“ Тия му думи ме изненадаха в първия момент. Но той ми обясни своята мисъл. Арменците, които излизали от турските училища с добро познание на турския език, постъпвали на турска служба, примирявали се с турското владичество и се намесвали в работата на арменския патриарх като турски оръдия. „Не искам арменска интелигенция“ — заключи той. Нужно било да имаме известно число българи, знающи турски, но колкото били необходими за някои работи, а не много. Както и да е, аз зарязах турския език и реших да остана във втория клас до завършването на лицея. Затова, като се представих на изпит, оттоварях на всички въпроси: „Не зная“. Това изглеждаше толкова по-странно, че по всички турски предмети бях първият ученик и бях получил награди. Другите ми турски учители не обърнаха никакво внимание на това. Но Нафй бей видя в моето поведение истинската причина. Като ме погледна със своя проницателен поглед, каза ми: „Иила̀нсън, иила̀нсън! Дъовлѐт душманъ̀!“ (Змия си, змия си! Душманин на царството ни!).
Трябва да кажа, че от всички турци в лицея такъв фанатизъм видях само у Нафѝ бей. Другите показваха необикновена толерантност. За това мога да приведа няколко доказателства.
Всяка година от името на султана ни се даваше банкет, който се наричаше „зияфѐт-и-сениѐ“, т.е. августейша гощавка. Това ставаше през месец май, при прочутите „Сладки води“ на европейския бряг, на една ливада под сянката на високи дървета. Слагаше се богата трапеза, имаше и военна музика. По тоя случай по един ученик от всяка народност трябваше да държи реч с възвеличения за султана. Редът изискваше и някой от нас българите да държи такава реч. Ние отказахме единогласно. Сократ Тодоров, за когото се боехме, че ще се съгласи, понеже бе расъл в Цариград и бе по-чужд на чувствата, които ние имахме в Македония, бе предупреден от нас доста внушително да следва нашето поведение. Той направи това съвсем охотно. Запитан за причините на своя отказ, казах: „Родителите ми са ме пратили тук да се уча, а не да държа речи.“ Уговорили се бяхме всички да държим тоя език. Можехме да пострадаме за това. Но в действителност не ни се направи никаква забележка. Самото управление не искаше да се чуе, че имало такива дръзки ученици в лицея. Боеше се Абдул Хамид да не го затвори.133
Имаше да изпитам турската толерантност и при друг един случай, тоя път по-опасен за мен.
Казах, че един от главните надзиратели, Джемил бей, за когото се говореше, че бил шпионин на султана, се разхождаше вечерно време по коридорите и гледаше през прозорците от двете страни в стаите за занимание. Еднъж, види се, като ме видял погълнат в четене на една книга, влезе направо към мен, взе ми я от ръцете, за да види каква е. Четях биографията на Ботева от Захари Стоянов. За мое нещастие, щом разтвори книгата, попадна на прокламацията на Ботева от парахода „Радецки“, написана на френски език. Изтръпнах. Но видях, че като я четеше, и той не бе малко смутен. Такава книга у един ученик в лицея! Какво би било, ако това стигнеше до султана? По-добре да не се чуе! Тия размишления го накараха очевидно да не повдига никакъв върос. Като наведе главата си към мойта, той ми каза тихо, за да не го чуят другите ученици: „Такива книги друг път тук да не донасяш.“
133
Абдул Хамид гледаше наистина с голяма враждебност и страх на това училище, основано при неговия предшественик, тъй като смяташе, че чрез французките учители и френските преподавания то е проводник на либералните идеи. Но да го затвори той не смееше поради съпротивата на Франция. Най-сетне малко преди младотурската революция той накара един подкупен от него французин, главен надзирател в лицея, да го запали уж по невнимание. Изгоряха горните етажи. Младотурското правителство го възстанови. То държеше много за него и повика добри учители от Франция.