През цялото ми учение в лицея само един път се видях строго погледнат от турското началство.
В лицея имаше едно турче, син на Сюрея паша, висок сановник в султанския двор134 и брат на Мюнир бей, после посланик в Париж. В петък то се обличаше понякога във военна униформа и отиваше в Илдъза да присъствува на селимлъка в качеството на адютант. Това бе знак на голямо благоволение към семейството му. През Гръцко-турската война (1897 г.) Абдул Хамид, който полагаше големи старания да привлече приятелството на България, намислил — майстор, както винаги, в малките средства — да поласкае българския народ, като вземе из неговата среда някои младежи и ги направи почетни адютанти, както синът на Сюрея паша. Така един ден новият директор на лицея, Абдурахман Шереф, който замести стария добряк Исмаил бей, ме вика в кабинета си и след увод за добрите чувства на султана към българите ми каза, че той е излял милостта си върху мен и Владимир Робев и ние сме щели да станем негови почетни адютанти. Крайно изненадан, без да помисля по-нататък, казах, че не желая. Той, също изненадан от моя отказ, взе да ме убеждава каква голяма чест това щяло да бъде за мен. Припомням си тия негови думи; „Ата̀ бинеджѐксън, калъ̀ч такаджа̀ксън!“ (На кон ще яздиш, сабя ще опашеш.) Аз обаче постоянствувах в своя отказ: „Благодаря, но то не е за мен.“ Лицето му доби тогава гневен израз и със сопнат глас ми каза: „Гид!“ (Върви си!) Оттогава той ме взе на око. Викали и Робева? Мисля, че да. Ако го е викал, Робев не можеше да му даде друг отговор освен същия.
С турските си съученици живеехме много добре. Каквото и да са мислели за нас, иноверците, те никога не ни показваха вражда или просто незачитане.
Когато заех в 1923 година поста на пълномощен министър в Цариград, няколко мои турски съученици от лицея дойдоха наедно да ме посетят, сякаш беше делегация от бившите ми съкласници. Друг мой съкласник, Сефа̀, син на поета Фейзѝ ефенди, дойде да ме види в Лондон, където бе пристигнал като шеф на една турска търговска мисия. Не е чудно, че между нас са останали такива трайни спомени. Животът в лицея беше тъй приятен и другарството ни тъй весело.
Отношенията ни се определяха не от религиозната или националната принадлежност, а от личния характер. Турчетата се нуждаеха често от нашата, на християните, помощ било за разрешаване на някоя алгебрическа задача, било за някакво домашно упражнение по литература. Последното беше за тях голяма мъка. Колко пъти са идвали при мен с ласкателни турско-френски думи, да искат да им диктувам началото: „Симонджим, риджа̀ едѐръм шу комансмани яп“, т.е.: „Симончо, моля ти се, направи ми началото.“ Имаше едно турче, което искаше да почва всяко домашно упражнение с едни думи, които бил чел в някой роман: „Par une belle matine’e de printemps.“135
Питали са ме понякога какви впечатления съм изнесъл от лицея за способностите на моите съученици турци. Ще кажа, че другарите ни турци не бяха природно по-зле надарени от нас, инородците. Може би имаха по-малко от нас способността за логическо мислене. Но по тънкост на ума някои от тях надминаваха много от своите другари християни, тая тънкост, която тъй често сме виждали в турската дипломация. Недостатъците, почти общи у тях, бяха мързел и липса на лична амбиция. У турските ученици нямаше това чувство, че трябва да се учат добре, за да напреднат в живота. Те знаеха, че ако направят кариера, то ще бъде чрез покровителство и фаворитизъм.
В лицея ние въобще не чувствувахме турците като владеюща нация. Самите те не си даваха ни най-малко вид, че се смятат в каквото и да е отношение по-горе от нас. На почит бяха тия, които се отличаваха със своите успехи. Те бяха известни в цялото училище. Ние всички имахме номера и повечето бяхме познати по тях, отколкото под името си. Употребата на номера се налагаше поради отсъствието на презимена у турците. В лицея имаше поне стотина ученици да се наричат Хасан или Мехмед.136 Моят номер беше четиридесет. Когато бях в горните класове и вече се разнасяше, че съм между първите по френски език и литература. Като минавах покрай двора на по-малките ученици, чувах ги да казват на своя френско-турски: „Бу къ̀рк, франседѐн фо̀р“, т.е. този е четиридесет, силен по френски.
Турските ученици бяха добре възпитани и се държеха прилично. Аз никога не чух от тях някоя непристойна или груба дума. Още твърде млади, те като чели бяха усвоили етикецията на своите бащи. Имаше ли у тях, скрит в душата им, верски фанатизъм? Сигурно у някои, но те се пазеха да го показват. Национално чувство? И това не се виждаше у тях. В разговорите ни само от едного чух да говори с възхищение за голямото минало и за бляскавите победи на турците. Но той беше албанец. Напомнюваше за обсадата на Виена и как виенчанките гледали от зад стените турците, които, минавайки пред тях, вдигали конете си на задните крака и им пращали целувки.