Имаше ученици в лицея, които проявяваха национализъм — гърците. Те отиваха понякога до предизвикателство към самите турци. Така бе и през Гръцко-турската война. Когато тя започна, те бяха толкова сигурни в победата, че явно ликуваха. Предсказваха с възторг големите чудеса, които ще извърши „о сто̀лос елинико̀с“ (гръцката флота), и се подиграваха на турската. На турските военни кораби те даваха името „денѝз дибѝ“ (морско дъно).137 Турчетата може би са дочували нещо от техните думи, но каквото и да са чувствували, те нито изказваха гняв, нито потърсиха свада. Страшният режим на Абдул Хамида бе създал едно поколение, научено да мълчи, примирено с всичко, като да беше сломена душевната им пружина. Дойде гръцкият разгром и от турска страна можеше да се яви злорадство, присмех към победените, особено след срамното бягство на диадоха Константин от боя при Домокос. И това не се забеляза.
Както вред в Цариград; имаше шпиони и в лицея. Някои от тях бяха измежду учениците. Знаеше се особено за двама: един грък от Крит, гърбав, с лице на маймуна и сардоническа усмивка — зловеща фигура, която вдъхваше отвращение; един турчин, крайно учтив, търсещ другарски връзки със съучениците си, винаги готов да услужва. Името му беше Хасан. Турските ученици се предпазваха от него, но не му показваха с нищо в какво го подозират. Той се учеше добре и после постъпи на служба във Високата порта. Ние, инородците, не се опасявахме от шпионството около нас. Но нашите другари турци се бояха. Те знаеха, че шпионите на Абдул Хамид бяха главно за турската интелигенция. Тя живееше в някакъв терор от тях. Едно донесение с клевети стигаше, за да пострадат. Много тайнствени мълви се носеха тогава за заподозрени турци, изваждани нощно време от домовете им и хвърляни в морето.
Поразителен пример за тоя страх от шпионството видях еднъж сам с очите си.
През пролетта на 1896 година беше дошла в Цариград френска оперетна трупа. Един неделен ден аз ходих на представлението на „La belle He’l’ne“. Ролята на прекрасната Елена играеще една много хубава актриса, Marie Nixau (Никсо̀). Както и трябваше да бъде, тъй като се касаеше за героиня от гръцката древност, тя беше на сцената почти полугола. Всички гледаха в тишина и увлечение, когато от партера се чуха викове „А-ах! а-ах!“ — у един турчин бе избухнало сладострастието. Настъпи смущение. Тогава неколцина хванаха пламналия в своите чувства и го извлякоха. През антрактите забелязах в залата присъствието на Екрем бей, най-видния поет на турците след смъртта на Намък Кемал. Аз бях научил наизуст един негов превод на стихотворението на Ламартина „O Pe’re, que mon pe’re adore a’ genoux“ и пр. На турски тоя стих добре ми звучеше, не по-малко добре, отколкото на френски „Ей ра̀б, ки едѐр ебъѝ сана ибадѐт.“ На излизане казах на няколко другари турчета да покажем на тоя техен голям човек почит; наредихме се на стълбите и когато той слизаше, направихме му по едно дълбоко темане.138 Рядко съм виждал човек по-уплашен. Нещастният поет избяга като в паника. Кой знае как се е вълнувал през нощта при мисълта, че може някой шпионин да е видял тая демонстрация на младежта към него и да е докладвал на султана. Защото всеки турчин с обаяние и име пред турците се смяташе от Абдул Хамида за опасен. Не един бе по тая причина заточен.
Гръцките ни съученици, които показваха такова незачитане към турците, не бяха дружелюбни и към нас, българите. Годините, които прекарах в лицея, бяха ознаменувани с победи на българщината върху гърцизма. Стамболов в 1894 година, д-р Стоилов в 1897 година издействуваха берати за нови български владици в Македония. Патриаршията издигаше високо своите протести и „Неологос“ сипеще жупел и лава върху българите. Всичко това раздухваше противобългарската вражда и у нашите съученици гърци. Но те не смееха да я покажат. Свирепият поглед и широките плещи на Никола Христов им даваха да разберат, че тук шега няма да има. Отношенията ни обаче оставаха хладни. Аз не помня да съм разменил две приятелски думи с някой другар грък. Между нас и сръбските ни съученици съществуваше, напротив, добро другарство. Лошите отношения, които създаваше между двата народа сръбската пропаганда в Македония, не ни влияеха. Бях особено близък с двама от тях Милан Чемерикич и Троян Живкович. Ние никога не засегнахме помежду си националните въпроси. Говорехме главно за литература. Те хвалеха своите поети, за които обичах да ги слушам. Сега, когато гледам пред себе си огромен куп бележки, взимани през толкова десетилетия, тук и в чужбина, за планирани бъдещи книги и виждам как годините са минали и старостта наваля върху мен, повтарям си често с болезнена меланхолия два научени от тия сръбски мои другари стиха на Бранко Радичевич „Много хтео, много започео/ Час умерли ньега е помео.“139
137
Гърците изобщо се държеха много дръзко в Цариград. Тяхната многобройност и групирането им в отделни части на града им даваха особен кураж. Имаше на север от Пера един квартал, Татавла, дето турчии не смееше да влезе.
Гърците от Йоническите острови бяха голямо зло за общото спокойствие. От тях и особено от остров Кефалония излизаха тъй наречените „махеровгалти“, които лесно вадеха камата. Турската полиция не можеше лесно да ги обуздае, тъй като Гърция (това е немалко странно) се ползуваше в Отоманската империя от капитулациите, както великите сили. Гръцки поданик не можеше да бъде съден за углавно престъпление от турски съдилища, а трябваше да бъде пратен в Гърция и там да го съдят. Нека да отбележа, че именно благодарение на капитулациите, на които се радваше Гърция, Раковски можа да бъде спасен след историите му в Браила.
Буйствуващите елементи в Цариград не бяха, разбира се, изключително гръцки. Имаше ги от разни народности. Чувал съм да се разказва за един селянин от Ресенско, който върлувал в турската столица заедно с някои гърци. През 1876 година той заминал като доброволец в Сърбия. „Изпрати го руското посолство, Игнатиев“, разказваше баща ми.
138
Темането е един турски поздрав, който се извършва с издигане на ръката от сърцето към челото; при дълбок поздрав ръката тръгва при наведено чело чак от колената.