Имахме, в двата горни класа, великолепен учител по естествена история, физика и химия, Mr Saret (Мосю Сарѐ). Той беше духовит човек и неговите часове бяха много приятни, често изпъстрени с оригинални мисли. Уроците му по естествена история не влизаха в подробности. Той ни предаваше съществените неща, без да ни обременява паметта. По естествена история това, което ни преподаваше, всъщност беше само биология. На един от тримесечните писмени изпити той ни зададе, например, следната тема: „Le canal digestif dans la se’rie animale — смилателният канал в животинските видове“.
По някой път Саре обичаше да ни туря в затруднение. Еднъж ни зададе този неочакван въпрос „Защо снегът е бял?“ Той пита всички ни поред, никой не можа да му каже. Най-после обясни, че е бял, зашото е смес от вода и въздух. После ни гълча, че не сме имали ни наблюдателност, ни въображение. „Когато една река тече бърже над камъни, не виждате ли, че отгоре има пяна? Не се ли питате отде иде това?“ Той ни казваше, че не стига да се учим само с помощта на паметта си; трябва да влиза в действие и умът ни, нашето съждение. При невежество и особено при глупост той страшно се дразнеше. Тогава неговите укори бяха много строги, ядосани. Случваше се често, щото тия укори да падат върху турците. „Като помисля, викаше им той, че един ден ще станете паши — et dire qu’un jour ca fera des pachas!“ Той не щеше да знае, че така говори на турци в едно училище в турската империя.
Най-любимият за мен учител беше учителят ни по история, Mr Charvet (Шарвѐ). Той беше много възрастен, с боядисани мустаци и червено лице, което под цилиндъра му изглеждаше като изписано. Малко фъфлеше и това още повече подчертаваше неговата старост. Но когато вземеше да ни говори, мисълта му го одухотворяваше. Абдул Хамид не позволяваше да учим история по френски учебници, тъй като неприятелите на лицея — каквито имаше между старите турци — му казали, че в тях се величаят революциите и се пишело за крале, съдени и осъждани на смърт. Mr Charvet ни говореше и ние си държехме бележки. И той смяташе, че не трябва да ни обременява паметта с ненужни имена и дати. Неговите уроци бяха по-скоро един синтез на историята. Той засягаше в новата история по-особено Източния въпрос. Между темите, които ни е задавал, бе и тази: „Завещанието на Петра Велики“.141 На края на урока той позволяваше да му задаваме въпроси, като ги пишем на малки листчета и ги поставяме пред него на катедрата. Еднъж аз му зададок следния върос: „Възможна ли е една философия на историята?“ Той се сети кой му е поставил тази бележка, погледна ме и каза: „Ако този, който ме пита, разбира въпроса си, трябва да знае, че в пет минути аз не мога да му отговоря. А ако не го разбира, няма нужда въобще да му отговарям.“ Престорих се на сконфузен и разкаян. Но в действителност се радвах на остроумието на отговора.
За Mr Charvet се носеха разни легенди. Мълвеше се например, че той бил участник в полското въстание от 1863 година. Друга легенда — че бил член на Парижката комуна. Еднъж в една статия в списанието „Revue de Pais“, в която се говореше за Първия интернационал, срещнах името Шарве между привържениците на Карл Маркс. Касаеше ли се за нашия учител? Нямам никакви доказателства за това.
За учителя по латински, monsieur Lescan (Лескан), също, но с по-голяма положителност се говореше, че бил участник в Комуната; емигрирал в Турция след нейното потушаване. Може да е бил такъв случаят и с Mr Шарве. Турците, които не се бояха от социална революция, са гледали през пръсти на бившите комунари. Един познат комунар се намираше като военен кореспондент на един парижки вестник при Осман паша в Плевен през време на обсадата.
Целта на лицея беше да даде на учениците френска култура. Това можеше да се постигне главно чрез изучаването на френския език и на френската литература.
Има българи, за които се казва, че знаели френски много добре; други са сами убедени в това. Чувал съм някои измежду едните и другите върви добре и току виж лъсне някоя грешка. Френският език е много мъчен. Мъчен е правописът на думите, мъчна е граматиката.142 Трудностите за самите французи не са по-малки.
Разправя се в това отношение един любопитен анекдот. В летния дворец на Наполеон III в Компиень имало вечеря, на която присъствували познати френски писатели, между които и Проспер Мериме. Той сам разказва за случката, която ще разправя.
Императрица Евгения (испанка) повдигнала въпроса за френския правопис и за неговата сложност. Станали разисквания по това и се решило да се направи проба чрез диктовка. Писали всички присъствуващи. Оказало се, че писателите направили грешки не по-малко от другите; а двама от тях били членове на Френската академия. (Паметен е наистина случаят с един френски академик, който пишел Academie с две „c“ вместо с едно.) Една диктовка била безпогрешна — тая на учителката на престолонаследника (le pince impe’rial).
142
Правописът на думите е още по-мъчен в английския език.
На една вечеря във Вашингтон стана дума за това. Американците съжалиха нас, чужденците, че имаме да преодоляваме толкова големи мъчнотии. Ние отговорихме, че такива не виждаме много. Направи се тогава една проверка с някои особено мъчни думи. Излезе, че ние знаем много добре как те се пишат. Това предизвика известно учудване. „Няма нищо чудно в това, обясних, тъй като вие учите думите в семейството си, а ние от речника. Вашата памет за тях е слухова, нашата зрителна. Като научим някоя английска дума, ние едновременно научаваме как тя се пише.“