Сега, когато си спомням неговите съвети, разбирам колко са били полезни, но бях много млад и не в състояние да ги използувам. От всичките един обаче силно ми повлия. Той ни обръшаше вниманието върху композицията. Казваше ми: „Тя (композицията) е първото условие за успешна работа.“
Програмата включваше главно френската класическа литература. Много образци от нея трябваше да учим наизуст. Учихме ги от Малерб, от Лафонтен, от Расин, Корней, Боало, учехме не само стихове, но и проза; от „Максимите“ на Ларошфуко, от „Мислите“ на Паскал и даже от някои църковни оратори. В паметта ми е още надгробната реч на Босюе по случай смъртта на Хенриета Английска144, с прочутите му провиквания „Madame se meurt, Madame est morte!“
Перар беше отличен познавач на класическата френска литература, но нито чрез споменаването на някое име, ни с някакъв намек даваше да се разбере, че той се интересува за това, което я предшествуваше, или това, което я последва. От своя страна аз проявявах вече живия си интерес към новата френска поезия. Четях Бодлер, Верлен — много стихове от тях учех наизуст. Но еднъж попаднах на писател, от когото не проумявах нищо. Обичаният от мене Жюл Льометр говореше — ако добре помня, в своите „Съвременници“ — за един модерен поет, когото не познавах по име, нито бях подготвен още да го разбера. Касаеше се за Стефан Маларме, днес един от най-любимите ми поети. Жюл Льометр се отнасяше иронически към него и сочеше колко е тъмен. Цитираше като доказателство стихове от него — стихове, които запомних, защото моята памет тогава попиваше всичко. Не зная какво изкушение ме обхвана да ги поднеса на вниманието на Перар. Един ден през междучасието, преди той да влезе в клас, написах на черната дъска следните стихове:
Тези стихове, без препинателни знаци, без сянка от французкия словоред, с думи, които случайно се срещат едни с други, са от най-непонятните, които прочутият френски поет е написал. Знаех, че те ще ядосат Mr Perrard. Той често пъти ни бе разправял, че французкият език има гения на яснотата. Под цитата на Маларме бях прибавил и следната иронична бележка „Comme quoi le francais est la langue de la clarte’“145 Mr Perrard не се поддаде обаче на моето предизвикателство така, както очаквах. Той погледна черната дъска, навъси се, ногледна и мен и каза: „C’est vous, Sime’on?“146. После отговори: „Eh bien, votre Mallarme est mal arme’ de syntaxe.“147 За пръв път видях този свой учител да употреби игрословие.
Дълги години Маларме беще познат на крайно ограничен кръг французи. Не само широката публика не беше чувала името му, но и учениците му от лицея „Louis le Grand“, на които той преподаваше английски език, не виждаха нищо друго у него освен обикновен учител. Имах близък приятел в Париж, негов ученик. Той сякащ падаше от небето, когато еднъж му казах, че Маларме се смята в ново време за един от най-големите поети. Питах го после: „Какъв спомен имате от него?“ „Eh bien — отговори ми той, — un petit vieux quelque peu timide“. (Е добре, едно малко стеснително старче.)
Най-голямото отличие в лицея беше първенството по френски език. За него имаше голямо съревнование. Борбата се водеше главно между мене и един от турските ни ученици, Мюнир Салих. Имах обаче съперник, по-опасен от Мюнир Салик, но той стоя малко в лицея, един съученик — Джемил, — родом от Алжир, който владееше отлично френски и нямаше нужда от ничия помощ. Идваще понякога да ми прочете какво е написал. Помня даже някои думи от естество да му завидя. Така един път, говорейки за Алжир, беше писал: les immensite’s sablonneuses148. Мюнир Салих149 беше шишкав момък, с големи уста, които постоянно се смееха. От интелектуално турско семейство, добрите познания по френски той бе добил още от дома си. Майка му, Нигяр ханъм, издаваше един неделен вестник под наслов: „Кадънлара̀ максу̀с газѐта“, т.е. „Специален вестник за жените“. Тя е първата турска феминистка.
Аз учех френската литература не само от учителите си и от учебника. Други крайно благоприятни условия ми отваряха за нея врати.
В Пера имаше французка книжарница, от която можеха да се заемат книги. Бях се абонирал в нея. Почти всяка събота, като излизах от лицея, се връщах с книги, взети оттам. Вечер, след класните часове, си приготовлявахме уроците в класните стаи. Подир вечеря си лягахме на часа осем. Тия обаче, които желаеха, можеха да останат в стаите за занимание до 10 часа вечерта под наблюдението на един от надзирателите. Тава бяха тъй наречените veille’es (бдения). Аз всяка вечер оставах. Блажени, незабравими часове! Бяхме малцина. Понякога бях сам. Наоколо бе тихо, надзирателят дремеше на катедрата. Разтварях някоя от донесените книги и тя ме поглъщаше. Всичко изчезваше за мен: времето, пространството, светът. Френската литература ми се разкриваше всеки ден повече като някоя вълшебна панорама. На часа десет, когато надзирателят ни даваше знак да изливаме, изтръгвах се като в някой унес. Тъкмо когато си лягах, мюезинът на придадената към лицея джамия почваше от минарето молитва. Неговият мелодичен глас се разнасяше в нощта и така заспивах.
147
Е добре, вашият Маларме е зле въоръжен със синтаксис. (Игра на думи. Разчленена, думата Маларме е равностойна във фонетическо отношение на израза зле въоръжен.)
149
Преди всичко какво значи собствено това, което наричаме турчин? Турците са една безпримерна смесица на племена. Има потурчени албанци, гърци, българи, сърби; има кюрди, лазове (грузинци по произход), сирийци, араби от Месопотамия, египтяни и пр. Всичко това се е сляло наедно, без да могат да се различават съставните елементи, и въставлява понятието „турчин“. След като направих тази резерва, ще продължа мисълта си.