Мечта, неосъществима по много причини. E’cole Normale Supe’rieure е висше френско училище, където се приемат с конкурс всяка година ограничено число французи. Чужденци са били приемани там по голямо изключение и с препоръка на техните правителства. Има в него два отдела: един за положителните науки, друг за хуманистичните. За последните се изискваше познанието на старогръцки и латински. Тия два езика, както по-рано отбелязах, се преподаваха в лицея вечерно време, и то много слабо. Учителят по латински, Лескан, сам бе казал на своите ученици: „Да научите от мене латински в тия часове, които имам, ще рече да гребете в морето със супена лъжица.“ Вместо латински записах се по немски и достатъчно напреднах, за да мога да чета Хайне, който през целите ми младини беше един от любимите ми поети.
Когато в 1898 година свърших лицея, дойдох в София и почнах да пиша във вестниците, някои ме питаха: „Знаял си като дете само своя диалект и си се учил сетне при учители турци и французи, как научи така добре българския литературен език?“ Преди всичко аз го учих в българските училища в Македония — Ресен, Охрид, Битоля, — където имахме добри учители по български език. После, ученик в лицея, за да следя българската литература имах несравнено по-добри условия, отколкото много от моите връстници-ученици в България. Екзархийската библиотека беше богата и оттам ми даваха всичко, което поискам. От Ортакъой до Лицея вървях по някой път, с трамвай до Галата и после по стръмните височини към Пера, натоварен с книги. Любен Каравелова, Ботева, Вазова, Захари Стоянова, Алеко Константинов съм чел още тогава. От Екзархията взимах и руски книги, които благодарение на старобългарската граматика, която учих в Битоля, лесно разбирах. В екзархийската библиотека бяха натрупани известните приложения на „Нива“. Оттам съм взимал, между друго, съчиненията на Писемски. Те бяха многобройни. Потъвах с увлечение в тях.
Можех да следя отблизо и новия литературен живот в България. В Екзархията се получаваха всички български списания. Оттам взимах редовно три от тях: „Български преглед“, „Българска сбирка“ и едно списание, което се издаваще в Шумен, „Искра“. Взимах ги редовно и ги четях — не, гълтах ги — от кора до кора.
„Български преглед“ беше отлично списание, в което участвуваха професори от Висшето училище. Съдържанието му беше разнообразно, но особено ме привличаха литературните рецензии. В „Българска сбирка“ сътрудничеше и Иван Вазов. Вазов бе тогава на върха на моите възхищения. „Епопея на забравените“ ме унасяше. „О, Шипка!…“ — повтарях си аз често. Тогава го поставях по-горе от Ботева, тъй като неговият стих е риторически и по̀ отговаряше на моите младежки наклонности за декламация. По-късно трябваше да разбера колко Ботев стои по-високо от него със своето класическо съвършенство.
Дали постоянно повтаряното на баща ми желание пред мен да стана писател, или един ранен подтик на собствената ми природа — не зная, — но още в първите си години в лицея се заех да пиша. Най-напред почнах — както можеше да се очаква — с преводи. В Париж се издаваха две литературни списания за ученици от лицеите: едното „La lecture“ за долните класове, другото „La lycee’“ за горните. Те бяха един вид христоматии, в които се поместваха извлечения от най-добрите френски писатели. В „La lecture“ бе поместена еднъж познатата повест на Ксавие дъо Местър „La le’preuse de la cite’ d’Aoste“. Тя беше първият ми превод. Сетне последваха други, много на брой. В 1896 година прекарах част от лятото на остров Халки. Живеех в дома на Христо Далчев, кукушанин, който тогава следваше правото.151 Там преведох прочутия роман на Александър Дюма „Дамата с камелиите“. Каква голяма ми е била наивността тогава! Въображавах си, че е достатъчно да се обадя на някоя книжарница в България, за да го издаде. Не се опитах даже да узная дали тоя превод не е бил вече направен. Почнах да превеждам разкази от Ги дьо Мопасан и ги пращах по списанията. Години по-късно открих, че „Българска сбирка“ поместила един от тях — „Пролет“. С ужас видях каква смешна грешка съм направил в тоя превод, без издателят на списанието С. С. Бобчев да я забележи. Тая грешка не ми позволява днес да се смея с чисто сърце на грешките на някои преводачи, за които толкова много се приказва.152
Правих и преводи с научно съдържание.
В Екзархията се получаваше списанието „La Revue scientifique“, което също взимах в лицея. В него срещнах една статия на френския социолог Гюстав льо Бон „Психология на тълпите“, която после, разширена, излезе в особена книга. Понрави ми се, преведох я и я изпратих в „Български преглед“. Чаках отговор — никакъв. Беше 1897 година. Няколко години по-късно, вече журналист, разглеждайки броеве от „Български преглед“, я намерих публикувана.
151
Христо Далчев е бащата на скулптора Любомир Далчев и на поета Атанас Далчев; трет негов син е архитект. Често пъти съм се питал как от тоя човек, умен и мъдър, но без никаква проява на въображение, произлязоха синове до един с художествени влечения? Тук закона за наследствеността — поне пряката — получава едно ярко опровержение.
152
Колкото да знаех добре литературния български, не можех да се освободя от влиянието на френския език и понякога се обърквах. Така в едно мое писмо от ония години като изтъквам, че директорът на Лицея не ме обича (по-горе съм обяснил защо), искайки да кажа, че това е заслужено от моя страна, пишех „не съм го окрал“, превод от французкия израз „je ne l’ai pa vole’“, което означи „пада ми се“.