Опитах се и сам да съчинителствувам. Първото ми произведение беше една тема, озаглавена „Хайдут Велко“. Какво й беше съдържанието — не помня вече. Героическо, разбира се.
В Ресен бях чувал да се пее за национални хайдути, като Кузман Капидан. В „Български преглед“ бях срещал името на Димитър Матов, професор във Висшето училище. Знаех, че е македонец от Велес. Изпратих нему творбата си, молейки го да ми даде своите съвети. Аз съм лишен основно от всяка поетическа дарба и добрият Матов не бе можал да не забележи това. Но за да не ме обезсърчи, не ми каза направо истината; похвали ме даже малко, но добави и тоя съвет „По-малко пишете, повече четете.“ Съвет тъкмо на място за един ученик. Разбрах го добре и на опита си да пиша стихове турих край. Продължих обаче да се подвизавам в прозата.
В 1895 година след несполуката на въстанието и смъртта на Трайко Китанчев бяха почнали между водителите на македонската емиграция големи ежби и взаимни обвинения, Ние чувахме за тях в Цариград и скърбяхме. Написах тогава една работа, в която изразявах тия наши чувства във вид на сън с кошмари. Работа наивна, която се яви през декември същата година в македонския вестник „Право“ под заглавие „Раздор“. То е първото мое писание, излязло в печата. Забележително е за мене лично, че както се научих по-късно в София, Алеко Константинов я прочел, питал кой е авторът и като му отговорили „един ученик от лицея“, казал: „Помнете ми думите, от това момче ще стане писател.“153
Последваха и други мои опити.
В българския цариградски вестник „Новини“ излязоха с тогавашния ми подпис „С. Трайчев“ две малки работи. Една разходка до Халки, пълна със сантименталности, и един разказ „Танас Колимачка“. Темата на разказа е взета от една действителна случка, станала в Охрид.
Направих и друг опит в белетристиката. Пратих до „Българска сбирка“ един разказ под наслов „Слепият цигулар“. И за него едва подир години открих, че бил печатан.
Димитър Матов беше ми дал да разбера, че не съм поет. Аз сам после си дадох сметка, че не съм и белетрист. Липсва ми наистина творческата фантазия. Мога да опиша нещо, което е станало, но не сам да измислям — това, което англичаните наричат invention, а немците fabulieren. След всичките неуспехи наклонността ми към литературната критика се запази ненакърнена. Но тази наклонност нямаше къде да се прояви. Трябваше да се основе списанието „Художник“, за да стъпя в това поле. Все пак моята дейност на литературен критик се явява като епизод в живота ми. „Художник“ спря и литературният критик у мене заспа. Журнализмът наново ме погълна и остана за още известно време мое призвание.
Моите особености в прозата се явяват обаче още в първите ми работи. Често пъти са ми казвали, че като пиша на български, превеждам от френски. Има истина в това. Ще кажа, казал съм го и друг път, че когато има да пиша нешо изискано, и сега си го съставлявам най-напред на френски. Но моят случай не е единствен, нито пък смятам, че говори против мен. Като чета „Писма от Рим“ от Величков, ясно виждам, че и той е съставлявал мислите си на френски и после ги е превеждал. Това е отпечатък на френското му възпитание в лицея. Особен упрек ми са правили граматици, гимназиални учители, че съм пренасял в българския език някои неестествени глаголни форми от френския, например: „Еди-кой си беше бил на времето“ и пр.
Занесох еднъж нещо, писано от мен, на професор Теодоров-Балан и го помолих да го прочете и ми каже дали е вярно, че влиянието на френския език вреди на българския у мен. Той го прочете и ми каза, че при най-строг преглед намерил две погрешки, които не били от особено значение. Що се отнася до глаголните времена, с които съм си служил, той ми каза, че напълно ги одобрявал. „Като ги превеждате от френски, вие обогатявате българския глагол.“ Тия думи, казани от човек, който бдеше като цербер върху чистотата на българския език, ме утвърдиха окончателно в едни навици на писане, от които впрочем не бих могъл да се освободя даже ако поискам. Те са вече станали част от моя начин на мислене.
Посветен във Вътрешната организация
Годината 1894 е бележита в историята на българщината в Македония: направи се стъпка напред в църковно-националното дело и се тури основа на революционното движение. През април стана едно радостно събитие: Екзарх Йосиф, с енергичната подкрепа на Стамболова, издействува два нови берата за български владици в Македония, единия за Велес, другия за Неврокоп. Един с исторически перспективи план получаваше постепенно своето изпълнение. Скопие на северната граница на Македония, Охрид на западната, Велес в центъра, това бяха три крепости на важни стратегически пунктове. С Неврокоп се стъпваше здраво в Източна Македония. Добиването на двама нови владици бе посрещнато в цяла Македония като голяма победа. На Великден в черквата „Св. Стефан“ във Фенер лицата на българите сияеха. Чуваха се гласове с благопожелания за нови успехи: „Хайде, догодина и за Битоля! Амин!“
153
Тия негови думи имаха голямо значение за моето бъдеще, тъй като — ще разкажа това по-нататък — те събудиха към мен у някои македонци в София живи симпатии, които ми дойдаха в помощ, когато най-много се нуждаех от подкрепа.