За ваканциите си отидох в Ресен. Носех със себе си куп книги на френски и турски, награди от училището. Баща ми беше безмерно щастлив от моите успехи. Майка ми галеше донесените книги с умиление и ги отваряше, като че ли чакаше бог да й даде някакъв внезапен дар да ги чете и разбира. Униформата ми правеше голямо впечатление. Турците ме спираха да я гледат. Никое от техните деца не беше се явило така облечено. Поздравяваха баща ми, но с мъка в сърцето си. След мене се яви в униформа и един син на турчин: Ниязи, бъдещият начинател на Младотурската революция.
Когато пристигнах в Ресен, намерих българската църква довършена и ставаха вече приготовленията за нейното освещаване. Имаше атмосфера на национално ликуване. На едно дълготрайно унижение се туряше край. В 1872 година след упорити борби старата и единствена църква в Ресен бе останала у гъркоманите.154 Двадесет и две години ние се черкувахме в училището, което неделен ден и през празниците се обръщаше на параклис и богослужението се извършваше върху един антимис. Зданието бе старо и колкото и да го прочистваха, въздухът в него оставаше лош. Учениците оставяха със своите обувки лятно време прах, зимно време кал. Беше срам за града, че това положение трая толкова дълго. Но ресенските чорбаджии, инак родолюбци, когато се касаеше за борба, бяха стиснати за парите си. Към това се добавяха и техните ежби. Лишението на българите в Ресен от своя църква се чувствуваше във всички градове наоколо като някакво петно за града ни и когато най-после се реши да се почне построяването на нов български храм, многобройни помощи се стекоха отвън. Те бяха обнародвани в екзархийския вестник „Новини“ и съставляват паметно свидетелство за чувството на национална солидарност, което владееше в тая част на Македония, плод на еднакви изпитания и устреми. Помощи се пратиха от Битоля, от Прилеп, Крушево, от Охрид, от Струга. Те идеха от разни съсловия: учители, търговци, занаятчии. Еснафите фигурират в голям брой със своите пожертвования. Които не са могли да пратят пари, подарили вино. Между дарителите фигурират и жени. Караниците, които са дали на Ресен неласкаво име, не пропуснаха да се покажат и в самото навечерие на тържествения ден.
Архиерейският наместник бе изпратил до вестник „Новини“ покана до всички градове в Македония да присъствуват като гости на освещаването на новопостроения храм „Св. св. Кирил и Методий“. Станало обаче известно в града, че в поканата се казвало: „В дните на Султан Абдул Хамид Хан II и на Негово Високопреосвещенство Г-н Г-н Григорий, Охридско-Преспански митрополит, се построи…“ и пр., и ето че буря се разразява. Григорий със своя заповеднически нрав беше влезнал в конфликт с много от първенците. Те сега не искаха, щото неговото име да се слави по случай предстоящото национално тържество. Пратиха телеграма до редакцията на вестник „Новини“ да не публикува поканата така, както била изпратена, заплашвайки, че в противен случай няма да осветят църквата. Тогава вестникът обнародва покана от свое име, която гласеше: „Поканени сме от ресенци да явим на нашите православни български читатели, че тяхната новопостроена църква ще се освети на 15-ий август тая година от Негово Високо Преосвещенство Охридо-Преспанския митрополит Г-н Григория. Ресенци се приготвили да посрещнат гостите си най-тържествено и са взели мерки за тяхното удобно настаняване по градските къщи.“155
Освещението на църквата стана при очакваната тържественост. Имаше наплив от селата и много гости отвън. В града владееше голямо оживление. Денят се свърши с вечеринка. Речи, декламации, песни. Върхът на всичко беше една жива картина: един човек беше легнал прострян и около него момичета в бяла премяна; в това време един декламираше Ботевата балада „Жив е той, жив е!“ Тая сцена бе измислена от Трайчо Доревски. Имаше в станалото тогава в Ресен нещо, което се видя, и нещо, което стана тайно.
154
Църквата „Св. Георги“ е съградена в 1843 година. Надписите отначало са били на гръцки. Но после, при националното пробуждане, се явяват в нея и български. Под една икона на св. св. Кирил и Методий, изписана в 1868 година, се четат думите: „Блъгарскы просвѣтители в Преславѫ IХ вѣкъ“. Има и два медалиона пак с български надписи. На единия е писано: „Проповѣдь към блъ(гарския) народъ“; на другия: „Кръщение царь Борисово“. За учудване е, че Мелетий е оставил тук непокътнати тези свидетелства, когато в други църкви при манастирите в Преспа са ставали заличавания на всичко, което е свидетелствувало за българската история и за българското съзнание. Баща ми, който сам е констатирал тия заличавания, ми е говорил за тях с болка на душата.
155
По тоя случай вестникът съветваше ресенските първенци да забравят своите частни разпри и да си подадат ръка. Изказваше се също и желание, щото ресенчани да построят ново училище. Това пожелание обаче остана дълго време несбъднато. Голямото ученолюбие на моя роден град, свидетелство за което е дадената от него интелигенция, не можа да се издигне до сговор и пожертвователност. В контраст с това трябва да се отбележи ревността на селата. Царе(в)двор построи училище с всички удобства. Особен пример за такава ревност имаме в Преспа. Георги Трайчев, училищен инспектор, пише в своите спомени, че той проектирал да отвори там прогимназия с пансион при нея.
„Като подходящо място за това, разказва той, определих старият манастир до село Брайчино, за където селяните обещаха да снабдят училището и пансиона с покъщнина, пособия, кухненски инвентар на свои средства. Научили селяните от Любойно за тоя ми проект, предлагат цялата издръжка на училището и пансиона те да поемат сами, но само тяхното село да се удостои с тази чест.“
Привеждам този факт, тъй като смятам, че той е рядък между всички български села, а може би единствен.