Вече революционният кипеж беше почнал с отделни инициативи тук-таме. Даме Груев основа първите два комитета: най-напред в Кавадарци, после в Прилеп. Пере Тошев образува в Битоля заедно с двама търговци, Георги Пешков и Григор Попев, комитет, в който след месец влезе и Гьорче Петров. Революционната агитация се разширяваше бързо. Почвата беше подготвена от училищата. Налагаше се да се даде на движението единство и център. Реши се да се състои конгрес. Освещаването на църквата в Ресен се явяваше като най-удобен случай за това. При други обстоятелства такова събрание на хора от разни градове щеше да бие в очи. Сега при толкова стечение на народ за църквата то мина незабелязано. Не само турската власт не можеше да се досети за нещо необикновено, но и самите българи. Събранието стана в къщата на д-р Христо Татарчев. Там се положиха основите на известната после Вътрешна македонска революционна организация. В Солун се образува след това Централният комитет под председателството на д-р Христо Татарчев и членове Петър поп Арсов (от село Богомила в Бабуна планина), Антон Димитров (от солунското село Айватово) — и двамата учители, Иван хаджи Николов(от Кукуш), книжар в Солун; Христо Батанджиев (от Гумендже), секретар на солунската община. Програмата на комитета беше: приложение на реформите, обещани от чл. 23 на Берлинския договор. Уставът беше изработен по образеца на Устава на революционната организация в България преди Освобождението, обнародван от Захари Стоянов.
През есента на 1894 година Даме Груев бе назначен учител в Щип. Той бе посветил там вече няколко души от еснафите, когато пристигнал като учител и Гоце Делчев. „Скоро се сближихме — разказва Даме Груев, — в един дом живеехме.“ Даме посвети и Делчева. Така влизаше в организацията една могъща личност, която й даде необикновен подтик и сила. Организацията обхващаше страната като пожар. Агитацията се водеше не само устно, но и чрез революционни листове на литограф. Гьорче Петров списваше в Битоля „На оръжие!“, Даме в Солун — „Въстаник“.
Нито в Ресен, когато се основавала организацията, нито след завръщането си в Цариград аз бях чул нещо за нейното съществование. Една случайност ми я откри в 1895 година през лятото.
Връщах се пак за ваканциите в Ресен и на път спрях в Солун. Привечер отидох в градината на хотел „Коломбо“. На една маса беше моят съгражданин д-р Христо Татарчев заедно с някои непознати на мен хора. Той ме покани да седна при тях и ме представи на другарите си. Това бяха Иван х. Николов и Георги Баласчев. В София Баласчев е бил от тая група студенти македонци, която издаваше списанието „Лоза“. В нея бяха Даме Груев и Петър поп Арсов. Кога те бяха турили Баласчев във връзка с Организацията? Това не ми е известно, тъй като никой от деятелите на тази епоха не говори за него в своите спомени. От разговорите, които станаха пред мен обаче разбрах, че той идел от Виена, носел със себе си един куфар с динамит и го оставил депозит на гарата във Велес.156 Касаеше се сега някой да отиде там и да го донесе в Солун. Това трябвало да стане от някое лице неподозирано, тъй като въстанието бе обявено с нахлуването на чети в близките до България места и турската полиция бе увеличила своята бдителност. Тогава казах: „При тая униформа, която нося, в мене полицията не може да има съмнение. Аз да отида.“ Д-р Татарчев и х. Николов се съгласиха, Баласчев обаче рязко протестира. „Как смеете, каза той, да товарите с такава работа едно дете.“ Така моите услуги бидоха отказани.
В Солун беше тогава и Пере Тошев. Преди да замина, той ми даде един каталог от „Bon Marche’“ (известния голям магазин в Париж), за да го предам в Битоля. В него — после научих това — били набодени с игла някои букви, които, събрани наедно, съставлявали писмо в шифър. Пере Тошев ме привлече още при първата ни среша със своята мекота, със своя мечтателен вид и със своя интерес към мисловните въпроси. Той ме разпита какво най-много обичам да чета. Отговорих му: „Френските критици.“ Тогава той ми каза: „Учи и руските“ — и ми даде два тома литературни очерци от Скабичевски.
Пристигнал в Ресен, видях, че се говореше за въстанието, но като за нещо далечно, без голямо вълнение. Знаеше се, че начело на движението е Трайко Китанчев, и това се смяташе като слава за родното му място. Известието за неговата смърт, която скоро последва, предизвика голяма скръб. Като че ли целият град бе потопен в траур. Дълбоко съжаление възбуждаха родителите му, скромни хора, обичани от всички. Тяхната безутешност увеличаваше общата жал. Аз, който четях вече в Цариград вестници от България, знаех за личността и ролята на Китанчева повече, отколкото моите съграждани в Ресен и мислех с тревога за голямата празнина, която ще остави неговата смърт.
156
В своите спомени, разказвани пред професор Милетич, Гьорче Петров прави следния намек за това: „През лятото на 1895 година, подир въстанието, някой си от България дошел в Солун (през Виена), за да покаже какво нещо е динамит и как се прави фитилът.“ („Спомени на Гьорче Петров“, издава Македонският научен институт, кн. VIII, София, 1927 г. — Баласчев тогава беше студент във Виена.)