На края на ваканцията Владимир Робев и аз тръгнахме заедно за Цариград и по пътя се спряхме в Солун. Тук се научих, че д-р Татарчев и х. Николов били упреквани, че в разговора за пренасянето на куфара с динамит, станал в мое присъствие, дали ми да разбера за съществованието на Революционната организация. Те казвали, че да се повери такава страшна тайна на един невръстен момък било недопустима грешка. Решило се да ме посветят, та под влияние на положената клетва да пазя мълчание върху това, което съм чул. Един ден ми се каза да отида в Бошнакхани, дето ме чакал Гоце Делчев. Там той ме въведе в една стая, сложи на една маса Евангелието, камата и револвера и ме накара да се закълна. Той най-напред изговаряше думите на клетвата, аз ги повтарях. След това ме целуна, каза ми, че задълженията, които съм поел сега в своето кръщение, били свещени и че при никаква опасност за живота си не трябва да ги забравям. В самата клетва се казваше, че тяхното нарушение се наказва със смърт. Като се разделяхме, той ми каза: „Отсега нататък ти си наш брат.“ Самото революционно тайнство, внушителната фигура на Делчева, мисълта, че влизам в едно поприще, което искаше от мен да бъда готов всеки момент да мра, всичко това ме хвърли във вълнение, което в първите часове с мъка овладях. Имаше и гордост, че съм бил избран да участвувам в такова дело, и разпит със себе си дали ще бъда достоен за него.
Посветен бе в същия ден и Владимир Робев, за когото бях казал, че е със същите идеи като мен и със същата готовност да служи на делото.
В Цариград имах между интелигенцията двама мои добри познати, Трайчо Доревски и Димитър Ляпов, и двамата чиновници в Екзархията, чиято канцелария се помещаваше вече в Пера. Трайчо Доревски бе в това време погълнат в своите изобретателства. Той измисляше една хвърчаща машина и при всяка среща ми говореше за нея, за невиденото чудо, което тя ще бъде в света, и за голямата слава, която той ще спечели, слава, която ще падне и върху българския народ. Той мислеше да добие със своето изобретение и богатство и вече кроеше планове за бъдещия си живот на великоление. Мечтаеше да си построи вила на някой от Балеарските острови, защото бил чувал, че там климатът е най-приятен. „Ти ще ми идваш там на гости“ — казваше той. За да бъде по-точно осведомен върху райското място, което бе намислил да си избере, той ме накара да прочета в голямата география на Елизе Реклю какво е писано за споменатите острови. В мечтанията си около своето изобретение той не забравяше Македония, революционното дело. И там имаше планове. „Каква полза от това, казваше той, да се прави въстание с чети и боеве в планините. Когато построя своите хвърчащи машини, ще хвърляме бомби отгоре, от небето.“ Ние се шегувахме с неговите фантазии, но факт е, че той е може би първият, който е имал идеята за въздушните бомбардировки.
Казах каква голяма обич имах към Трайчо Доревски, когато ми беше учител в Ресен; тези чувства и сега имах към него. Той също имаше големи симпатии към мен. Когато излизах в събота от лицея, много често преспивах у него. С горещо сърце, пълен с въображение, Трайчо Доревски е един от най-милите и най-увлекателните хора, които съм срещал в живота си. До самата му смърт останахме сърдечно свързани.
Ляпов беше съвършено друг човек. Тия, които го познаваха в София, помнят неговите оживителни разговори, в които хуморът отиваше до сарказъм и вдъхновението — до патос. Години те очертаха по-релефно тази му физиономия, но такъв беше и в Цариград.
Участник в революционното движение, към Ляпов бях насочен от Солун. Той ме завладя съвсем и под негово ръководство почнах своята агитационна дейност в Цариград. Когато излизах от лицея, ходех по градините, привличах познатите мен селяни от Ресенско към делото.
Между туй от София пристигаха печални новини за междуособни борби и взаимни обвинения в кръговете на македонската емиграция. Въстанието бе повдигнато от една група, начело на която стоеше Трайко Китанчев. Слабият успех на този опит да се повдигне Македония за своята свобода, бедственото положение, в което се намериха четниците след връщането си в княжеството, мисълта, че дадените скъпи жертви няма да послужат за нищо друго освен за политиката на княз Фердинанда да добие своето признание от великите сили, всичко това сломи сърцето на Трайко Китанчева.
Годината 1896 биде ознаменувана от едно тържествено събитие: княз Фердинанд, след помирението с Русия и признанието му от великите сили, пристигна през месец април в Цариград, за да се представи пред неговия сюзерен султана.