Княз Фердинанд не беше популярен в никой от българските кръгове в Цариград. Ние, македонската интелигенция, го обвинявахме, че си послужи с македонското въстание, за да получи своето признание. В Екзархията имаха други причини за антипатия към него. Всички нейни високи чиновници — като изключим Никола Лазаров, който, наложен от Стамболов, си отиде след падането му — бяха принадлежали към русофилската опозиция.
Не бяха дружелюбни към българския княз и чувствата на Екзарх Йосиф. Когато в 1893 година се свика Великото народно събрание в Т ърново за изменението на чл. 38 от Търновската конституция по начин да се позволи, щото престолонаследникът да може да остане в католическата религия на баща си, Екзарх Йосиф се противопостави от името на българската православна църква и води неотстъна борба. Дойде минаването на княз Бориса в православието — откуп за помирението с Русия. Екзархът отиде в София да участвува в църковната служба за миропомазването и отношенията му с Фердинанда се установиха, от външна страна погледнато, на задоволителна основа. Екзарх Иосиф обаче съхраняваше спрямо Фердинанда хладина и недоверие.
Както в Екзархията, така и в македонската интелигенция в Цариград имаше и друга една причина за лошо разположение към княз Фердинанда.
Отдавна се знаеше, че руското правителство, следвайки желанието на руския Св. Синод, иска да се вдигне Екзархията от Цариград, за да се премахне схизмата и се възстанови така мирът и хармонията в православната църква. Сега настоятелно се пръсна мълвата, че княз Фердинанд склонил на това руско искане и че през време на своя престой в турската столица щял лично да води преговори за това с гръцкия патриарх. Вдигането на екзарха от Цариград щеше да бъде — за всеки, който познава условията на българското дело в Турция — национална катастрофа. Обяснимо е следователно безпокойствието, което владееше у всички нас. Документите на Министерството на външните работи показват, че нито княз Фердинанд, нито д-р Стоилов, който го придружаваше като министър-председател, са имали пагубното намерение, което ни хвърли в тревога. Ние обаче се доверявахме на слуховете. Ляпов беше особено възбуден. Той ме повика в канцеларията на Екзархията157, заключи вратата и като ми показа един плик затворен, адресиран до княз Фердинанд, ми каза, че това е едно писмо, което трябва да му се предаде от името на Македония. „Има много начини да се предаде, но може да бъде загубено по пътя из канцелариите или сам Фердинанд да го сметне за неважен документ. Ние намираме, че това трябва да стане по начин, който да даде на Фердинанд да почувствува, че тук говори гласът на Македония. За тази цел аз предлагам на тебе и на Владимир Робев следната задача: Нашите македонци ще се стекат да видят българския княз и ще изпълнят църковния двор. Вие двамата и останалите ви другари от лицея ще се пръснете между тях и ще им разправите: когато видят, че един момък предава нещо на княза при влизането му в църквата, да викат «ура!»“ А като излезе от черква, да настъпи пълно мълчание. Ляпов ни даде и други инструкции: „Говори се, каза ни той, че след църковната служба княз Фердинанд ще отиде да направи посещение на гръцкия патриарх. Вие ще накарате македонците да се струпат по пътя, който води към патриаршията, и ако Фердинанд тръгне за това посещение, да му разпрегнат колата.“
Трябваше да намеря едно лице, способно да извърши възложената му работа, като поеме риска с нея, но достатъчно запознат с Цариград, за да не бъде този риск много голям. Намерих млад човек, родом от селата на Горна Преспа — Никола Кокарев, — който даваше всички гаранции за успех.
Той извърши предаването на писмото при обстановката, която бяхме приготвили, и успя да изчезне сред натрупаното многолюдие при виковете ура, които то издаваше. Пълно беше и мълчанието, още по-внушително, при излизането на Фердинанд от църквата.
Аз бях твърде много зает да ръководя заедно с другарите си всичко, което ни беше отредено. После научих как точно писмото стигнало до предназначението си. Младият човек стремително се упътил към Фердинанд, държейки с дигната ръка писмото. Шекер Ахмед паша, адютант на султана, придружаващ Фердинанда, се опитал да му го отнеме, но генерал Рачо Петров му спрял ръката и предал писмото на княз Фердинанд. С това писмо в ръка той влязъл в църквата.
Що се отнася до разпрегването на колата по пътя за Патриаршията, не стана никаква нужда, тъй като нито Фердинанд е имал такова намерение, нито двамата министри, които го придружаваха, щяха да му позволят това.
157
Канцеларията на Екзархията беше най-после преместена от Ортакьой в Пера — европейския квартал. Така с е изпълни едно от старите желания на екзарха.