Тук би трябвало да спра разказа за посещението на княза в Цариград. Има обаче една любопитна подробност, която научих по-късно. Тя е много характерна за психологията на човека, който стоеще на българския престол. Той разправил на испанската принцеса Eulaile за разрешението, което получил от султана да посети джамията „Св. София“. Абдул Хамид поставил като условие, че Шекер Ахмед паша ще го придружава. „Аз се съгласих, разказал Фердинанд, но когато стигнахме пред вратите, помолих Шекер Ахмед да чака с лице към улицата и да не се обръша, когато вляза. Познавах отдавна твърде добре вътрешното разположение, отправих се към мястото, дето са стояли византийските императори, и сложих краката си там, дето са стояли техните.“
Недълго след посещението на княз Фердинанд през 1896 година, не помня точно кога, Ляпов напусна неочаквано Цариград и замина за София. Причината, доколкото можах да разбера после, беше опасността, в която се бе видял, от неговите връзки с арменските революционери. Той беше отишъл твърде далеч в това отношение.
От тези му връзки помня само едно нещо.
Еднъж в гостилницата „Restaurant d’Europe“, срещу градината „Petits champs“ в Пера, когато Ляпов и аз обядвахме, влезе и дойде да седне на нашата маса един дребен на ръст, мургав човек, с енергично лице и проницателен поглед. Той размени с Ляпова шепнешком няколко думи, които не можах да чуя и да разбера. Нахрани се набърже и стана да си върви. Когата си отиде, Ляпов ми каза: „Това е Бапкен Сюни, или както се нарича още Аршируми, арменският Левски.“ В София Ляпов стана секретар на Върховния македонски комитет. Кога се основа тоя софийски комитет, кой взе инициативата, и досега не зная. Помня много добре обаче това, което впоследствие ми разказа Андрей Ляпчев.
Станали големи борби за името, което е трябвало да се даде на комитета. Тракийците настоявали той да се нарича Македоно-одрински. Петко Каравелов правил силни възражения. Давал обяснения и съвети, които ще запиша тук, зашото не бива да бъдат загубени за нашата история.
Петко Каравелов казвал: „Един Македонски комитет — да, но Македоно-одрински комитет — не. Тия два въпроса — македонският и тракийският — се поставят различно както в международната политика, тъй и в политиката на България. В Македония ние имаме опасен противник — Австрия, която иска да излезе на Егейското море, а нашите съюзници са тия велики сили, които искат да й пресекат пътя. Това са трите велики сили, заинтересувани в Средиземното море — Англия, Франция и Италия. Освен това в Македония ние българите сме в мнозинство. Въпросът за Тракия се поставя иначе. Ако ние в Македония се сблъскваме с Австрия, в Тракия се противопоставяме на интересите на Русия. Действително Тракия под международен контрол би значело затваряне пътя на Русия към Средиземно море. Така, продължавал Петко Каравелов, ние ще направим наши противници двете велики сили, най-близко заинтересувани в Балканския полуостров.“
Мнението на Петко Каравелов преодоляло, когато Андрей Ляпчев основа вестник „Реформи“. Той го нарече орган на Върховния македонски комитет. Но в 1900 година тракийците успели да се наложат и вестник „Реформи“ се нарича вече „Орган на Македоно-одринския комитет“. Тая грешка да поставяме едновременно македонския и тракийския въпрос се поднови по-късно при избухване на въстанието — 1903 година. След като в Македония то бе потушено, стана тъй нареченото Преображенско въстание, което докара руската флота при Иниада.
След заминаването на Ляпов негов заместник като подначалник на учебния отдел в Екзархията беше Т. К. Танев. Между по-големите екзархийски чиновници той, родом от Велес, беше единственият македонец. Другар на Трайко Китанчев от Солунската гимназия, съчувствуваше на революционното движение и бе близък до нас. През декември същата година викна ме и ми каза: „Вътрешната организация упражнява силен натиск върху екзарха, за да има той предвид нейните кандидати за учители в Македония. Екзарх Йосиф не може никога да се съгласи на такова искане. То е неразумно и опасно, може да тури край на съществуването на самата Екзархия. Ти ще заминеш за Солун и ще обясниш това на Централния комитет.“
Бяха коледните празници и аз можех да тръгна. Щом пристигнах, отидох вечерта вкъщи у д-р Татарчева; там заварих и Даме Груев. Предадох поръчението си и останахме няколко часа да приказваме. Когато излязохме с Даме, той ме покани да преспя у него. Къщата му беше до българския пансион и ние вървяхме нагоре. Беше много студено, валеше дребен остър сняг, духаше силен вятър. Когато стигнахме до Дамевата къща и той отключи вратата, подир нас влезе, като че ли се втурна заедно с фъртуната, един селянин с гугла. Той тръгна подир нас, без да продума. Качихме се горе, селянинът свали гуглата си: пред нас беше Гоце Делчев. Даме ми каза: „Ти си уморен, легни си.“ Аз легнах, както бях облечен и капнал от сън, заспах веднага. Когато се събудих, Даме беше сам и нещо пишеше. Не зададох на Даме никакъв въпрос. Не бяхме възпитани да задаваме въпроси на своите водители. Качих се на влака за Цариград. Обадих на Т. К. Танев, че съм изпълнил възложената мисия, но че не му нося никакъв отговор. Той ми каза, че това, което съм извършил, е достатъчно и ако има да стават разисквания между екзарха и организацията, това ще стане по друг начин.