Върнах се в лицея и се отдадох на уроците си. На края на учебната 1897 година прекарах ваканцията си в Ресен, посетих също Охрид и Струга, но никъде не отворих дума за връзките ми с организацията. На връщане спрях в Солун и се срещнах с някои от нащите водители. Те одобриха моята дейност и ми възложиха да разширя агитацията си между ресенските градинари, та като се връщат по селата си, от своя страна да разпространяват революционните идеи.
За такава дейност трябваше да напусна пансиона, за да имам повече свободно време. Станах приходящ.
Агитацията между ресенските градинари не беше никак опасна за мене. При своите посещения в Цариград по работа баща ми ходеше по градините (в Касъмпаша, Вланга, Еюб и пр.) от двете страни на Златния рог и беше познат на турските съседи, които поради високия му ръст и дебелината му го наричали Шишман. За мене, като ме виждаха, казвали „Шишманън чоджоглу“; т.е. Шишмановото момче. За моята работа обаче имаше друга опасност. Ляпов ми пращаще от София арменци с поръка да им съдействувам, като им вадя от българското дипломатическо агентство фалшиви паспорти с мними имена. Какви бяха тези хора, пращани от Ляпов, доколко можех да им се доверя, тоя въпрос ме държеше в растящо безпокойствие и подозрение.
В особена опасност се видях, когато през пролетта на 1898 година чух, че арменци хвърлили бомба в двора на Високата порта и че турската полиция ги търсела под дърво и камък. Не беше изключено тия търсения да стигнат и до мен заради моите, по поръка от София, арменски връзки. Трябваше да туря край на опасностите от тоя род, на които се виждах изложен.158 Реших, след като положа последните си изпити, да замина веднага за Македония, да работя там под ръководството на хора, по-възрастни и по-опитни от мен.
Съветите на Екзарх Йосиф и последния ми разговор с него
Свършвам с Цариград и не съм говорил още за човека, който господствува над моите спомени от онова време: Екзарх Йосиф.
За него съм писал неведнъж с възхищение, което годините постоянно увеличават. И със своята личност, и със своето дело той заема едно от най-големите места в новата българска история. Българщината в Македония е създадена от вековете. Големи дейци с безсмъртни имена я пробудиха след дългото робство. Но той е, който я организира върху положените основи. В продължение на тридесет и шест години, от деня, в който той стъпи на своя престол, до фаталната Междусъюзническа война, след която трябваше да го напусне, той посвети на нея своя живот. С какъв далечен взор в бъдещето, с каква мъдрост в начинанията, с какво постоянство пред трудностите, с каква твърдост пред опасностите, с какъв такт в своята дипломация той изпълни мисията си — ще каже историята. За тия, които са имали привилегията да го познават отблизо и са способни да видят неговата огромна дейност, той блести с ненадминато величие. Величие, трагично в своя край; той плака преди смъртта си над разрушенията на своето дело в Македония, както пророк Йеремия над съсипните на Ерусалим.
Още дете, бяха ме учили у дома, както и в училището, да гледам на него като на духовен глава на целия български народ и въплъщение на единството му. Стипендиант на Екзархията в лицея, аз виждах в него и своя благодетел. Това ми чувство растеше всеки път, когато имах щастието да говоря с него. Екзарх Йосиф обичаше да беседва с млади хора, у които забелязваше жив ум. Покойният Неврокопски митрополит Борис ми е разказвал, че, ученик в семинарията в Цариград, през летните ваканции бил викан при него на остров Принкипо. Екзарх Йосиф проявяваше особено благоволение към мене. През празниците и в неделя, след службата в параклиса на Екзархията, той влизаше в салона и там приемаше по-важните лица, дошли като богомолци. Щом отидех да му целуна ръка, поставяше ме надясно от него. Случваше се да ме вика при себе си, когато другите си отидат. Разпитваше ме за моето учение, за книгите, които четях, даваше ми съвети. Свършил в Париж, освен правото и литература, той познаваше отлично френските класически писатели. Особено драго му беше, че и аз съм ги изучил добре.
158
В обнародвания текст на „Ранни спомени“ (изданията от 1967 и 1969 г.) пасажите за революционната дейност на Симеон Радев в Цариград и свързаните с нея негови премеждия са съкратени, свити само в една страница. В оригиналния ръкопис изложението по това е по-подробно и драматично. При отпечатването на книгата бе направен в тази й част и друг пропуск — накратко общо възпоменание за цариградската българска колония и няколко личности в нея с положение или с патриотични изяви. Ето първият, по-пълен текст на тези пасажи. (Поради сравнителната им дължина, за да не нарушат стегнатата композиционна рамка на главата, ще ги предам сега тук, в бележка отзад.):