Много от книгите, които взимах от Екзархията, бяха ми препоръчани от него. Той приказваше с мене не като с младеж, а като с възрастен човек, оказвайки ми доверие. Еднъж ме пита дали съм чел Ернест Ренан. Отговорих му, че още не. „Имам всичките му книги, каза той. Не ги отварям. Не ща да ми размътят ума.“
Верен с всичката си душа на православието, Екзарх Йосиф завиждаше на папата, че е начело на едно духовенство от монаси, предани на неговите заповеди. „Това е, казваше той, l’Eglise militante (войнствующата църква). А какво мога да правя аз с едни свещеници, хора женени, на които главната грижа е семейството?“
Разказваше ми и за своя начин на работа:
— „Когато има да взимам важни решения, раджоните (той употребяваще италианската дума «раджони» вместо «аргументи») деля надве: за и против. Всеки един раджон преценявам поотделно и после в едната или другата смисъл, по съвкупност. Така трябва да прави всеки човек и при всяка голяма стъпка в живота.“ Той ми даваше и други съвети от практическия живот: „Когато правиш нещо, знай, че то няма да остане тайна; когато пишеш писмо — че ще попадне в чужди ръце.“
Екзарх Йосиф знаеше, че съм посветен в Революционната организация, и не ме осъждаще за това. Знаеше също, че съм посветил в нея някои ученици от семинарията. И в това не ме осъждаше. Но той виждаше мисията на тази организация не така, както тя си я беше дала. Припомням си много добре думите му: „Революционната организация трябва да бъде възпитателка на българите в Македония в дух на свобода и готовност за борба, без обаче да ги хвърля в опасни действия. Ние не сме готови да повдигаме македонския въпрос сега. Македония не ще може да се освободи освен чрез революция, но трябва най-напред да се довърши националната организация чрез църквата: навсякъде владици, училища, интелигенция. Това още не е всичкото. Трябва да се създаде българска имотна класа в градовете, където гърцизмът разполага с голяма икономическа сила, каквато ние нямаме на изток от Струма.“
Няма съмнение, че аз не бях още в състояние, поради възрастта си, да разбера пълното значение на тия думи. Но те останаха в ума ми и ми спомогнаха по-късно да преценя от тая страна македонското революционно движение.
През лятото на 1898 година положих последните си изпити.164 Моята първа длъжност беше да съобщя това на Негово Блаженство. Отидох и да му изкажа признателността си за благодеянието му да ме постави в лицея, за щастието, което ми е дал да разговарям с него, и за съветите как да ръководя живота си. Екзархът ме изслуша с видимо удоволствие и ме попита: „Сега какво желаеш?“ — „Бих Ви помолил да ме назначите учител по френски език в някоя от гимназиите.“ Екзарх Иосиф ми каза: „Не, аз имам за тебе друго предназначение. Искам да те изпратя за четири години в Париж да учиш там това, което аз учих: две години литература в Сорбоната, две години в юридическия факултет. В тия четири години ще свикнеш да се срещаш с друг род хора, ще се учиш и от тях. Ще навикнеш на европейски отношения. Когато се завърнеш от Париж, ще те подстрижа и ще те изпратя за две години в някоя духовна академия в Русия. Там ще изучиш църковния ред и основите на православието. На колко си години?“ — „Деветнадесет.“ — „Като свършиш учението си в Русия, ще дойдеш при мен. Ще те ръкоположа епископ на двадесет и петата ти година. Аз имам нужда от човек, който да може да посреща чужденците, които се интересуват по българския въпрос, и когото да мога да пращам при посланиците.“ Отговорих „Много съм трогнат от предначертанието на Ваше Блаженство, но нямам нужното призвание.“ Той ми каза: „Ами аз имах ли го? Но българският народ се беше пробудил, имаше нужда от водители и аз му се посветих. Призванието ми дойде по-късно. И на теб ще дойде.“ — „Не вярвам, Ваше Блаженство, че ще ми дойде.“ — „Тогава ще вървиш в България. Там е твоето поприще.“ Стана, отвори една касетка, взе оттам петнадесет наполеона и ми ги връчи: „За първите ти нужди.“ Целунах му ръка, той ме целуна по челото и така се разделихме.
На другия ден се качих на един български параход на път за Бургас. Като излизахме от Босфора, слънцето захождаше. Последните му зари правеха от небето, от морето и от бреговете феерия от багри. Пътниците бяха всички излезли на кувертата да гледат. Аз не исках нищо да виждам. Цялото ми същество беше опиянено от радостта, че ще видя България, и в сърцето ми за никакво друго чувство нямаше място.
164
При постъпването си в лицея ме поставиха в първия клас, но после, поради моите успехи, ме прехвърлиха в третия, така че с това прескачане спечелих една година.