И в гнева си хванала хубавите коси на Рапунцел, увила ги около ръката си и ги отрязала. А после отвела горката девойка в един пущинак, където трябвало да живее в печал и нищета.
Когато вечерта дошъл царският син, видял на прозореца отрязаните плитки, които злата магьосница била закачила на прозореца, и извикал:
Магьосницата ги спуснала, царският син се покатерил и с ужас видял старицата, която го гледала с вледеняващ поглед.
— Аха — извикала тя подигравателно. — Идваш да вземеш любимата си, но хубавата птичка не е вече в гнездото и не пее. Никога повече няма да я видиш!
Царският син обезумял от мъка и в отчаянието си скочил от кулата. Останал жив, но тръните, сред които паднал, изболи очите му. Дълго се лутал слепият принц из гората, хранел се само с корени и ягоди и непрекъснато плачел. Накрая стигнал до пущинака, където живеела Рапунцел. Изведнъж доловил познат глас и тръгнал към мястото, откъдето идвала песента. Рапунцел го познала, хвърлила се в прегръдките му и се разплакала. Ала сълзите й намокрили очите му и той отново прогледнал. После принцът завел Рапунцел в двореца си и се оженил за нея.