Кейсър е възрастен мъж — от поколението на Тайуд. Носът му е голям и доста червен. Професорът пуши лула. Има онзи спокоен и кротък поглед, какъвто обикновено най-много подхожда на академиците — или защото такъв вид работа привлича този вид хора, или защото този вид работа ги прави такива.
— С какво се занимаваше професор Тайуд? — запитах го.
— Изследване на физиката.
Такива отговори отскачат от мен като гумена топка от стена. Преди няколко години ме вбесяваха, но сега просто казах:
— Знаем, професоре. Интересуват ме подробностите.
— Със сигурност подробностите не могат много да ви помогнат, ако вие самият не сте физик изследовател — примигна той срещу ми търпеливо и продължи: — Има ли значение при създалите се обстоятелства?
— Може би не, но него го няма. Ако нещо му се е случило, като — и аз показах с жест, при това нарочно се смръщих — предателство, то работата му може да е от значение. Освен ако не е бил богат и тогава мотивът са били парите.
Кейсър сухо се изсмя:
— Щатните професори никога не са били богати. На работата ни се обръща малко внимание, като се знае колко голямо е предлагането.
Това също го пуснах покрай ушите си, защото знам, че външният ми вид създава погрешна представа за мен. Всъщност аз завърших колеж с „много добър“, оценката ми бе преведена на латински, че директорът на колежа да може да я разбере. Аз никога не съм изиграл дори и един футболен мач през живота си. И въпреки това изглеждам като футболист.
— Тогава ни остава само работата му — казах накрая.
— Да нямате предвид шпиони или международни интриги?
— Защо не, случвало се е и преди. Все пак той е ядрен физик, нали?
— Така е, но и други са ядрени физици. Аз също.
— А, но може би той знае нещо, което вие не знаете.
На човечеца му увисна долната челюст от удивление. Като ги хванеш неподготвени, професорите реагират почти като нормалните хора. Този каза вдървено:
— Доколкото си спомням, Тайуд е публикувал статии относно ефекта от вискозитета върху краищата на Рейлеровата линия, валентното изравняване на електроните, за спираловидната орбита, която съединява два нуклеона, но основната му работа е върху квадрополните моменти. Аз съм доста компетентен в тези области.
— А сега върху квадрополните моменти ли работи? — попитах аз и дори не трепнах, окото ми не мигна.
— Да, в известен смисъл — отвърна той, — може вече да е стигнал до експерименталната фаза. Той изглежда е прекарал целия си живот в математически изчисления върху някаква негова теория.
— Като това тук ли? — подадох му му аз един лист с драсканици.
Това беше един от онези листове от сейфа на Тайуд. Разбира се, съществуваше вероятност този лист да съдържа пълни безсмислици, дори и само поради факта, че е бил в професорски сейф. И това се случва често: понякога набързо прибират книжа в сейфа, защото чекмеджето им е заето с неоценени изпитни работи и разбира се оттам повече нищо не вижда бял свят. В този сейф намерихме малки стъкленици с едва различими надписи, в които имаше жълти кристали; няколко брошури от Втората световна война, които бяха надписани като „забранени“; копие на стара студентска книжка и кореспонденция относно евентуален пост на директор по изследванията за Американ Електрик отпреди десет години. И учебник по химия на гръцки.
Драсканиците също бяха там. Всичките листове, събрани и навити на руло, завързано с гумена лента също като студентска диплома, но на тях нямаше заглавие. Около двайсетина листа бяха нашарени с мастилени знаци, малки, нанесени до педантичност точно…
Аз взех един от тези листове. Не мисля, че който и да е човек по света струва повече от един лист хартия. И съм сигурен, че никой човек на света, освен един-единствен, не е знаел, че загубата на един определен лист, както и на живота му, така ще съвпаднат. Според волята на правителството.
Подхвърлих листа на Кейсър като да го бях намерил запилян някъде в района на университета.
Професорът се загледа съсредоточено, обърна го от другата страна, където нямаше нищо. Погледът му се плъзна надолу и нагоре. Накрая той каза:
— Не знам какво е това.
Аз не казах нищо. Просто си взех листа, сгънах го и го пъхнах във вътрешния джоб на сакото си.
А Кейсър добави сприхаво:
— Вие се заблуждавате, че учените могат да погледнат някакво уравнение и да кажат „А, да“, а после да напишат цяла книга за него. Математиката не съществува сама за себе си. Тя е опростен код, разработен, за да описва физични или философски концепции. Всеки човек може да я пригоди към собствените си нужди. Никой не може да погледне един символ и да бъде сигурен за значението му. Досега учените са използвали всяка буква от азбуката, голяма, малка и ръкописна; и всяка символизира различни неща. Използвани са обикновени, готически, гръцки, главни и малки, дори и еврейски букви. Различните учени използват различни символи за едни и същи неща и еднакви символи за различни. Именно затова, ако покажете една такава страница на някой без да му обясните какъв е бил обектът на изследването или поне не му кажете каква символика е използвана, той няма да разбере нищо.