Петко Тодоров
Ратайкиня
I
Между множеството кръстове и плочи, които стърчаха из сочната буйна трева, горе, отгдето се спущаше нанадолу хълмът, се издигаше една купчина от рохкава пръст, повърхнината на която не беше още обраснала с трева. Възвисока, слаба жена, с черен сукман и салтамарка кадеше покрай този нов гроб и смирено, с взор вдигнат нагоре, отправяше своята сърдечна молитва към небето. След като свърши молитвата си, изправи се, погледна печално вирнатия отгоре кръст и дълбока въздишка изтръгнаха глъбините на гърдите й…
— Ее, хайде си, Драган’це!… хайде, какво пак?… — се обади отдолу една жена. Драганица се огледа — наокол не бе останал никой освен те двете, — взе си пръстената кандилница, малкото шишенце и тръгна към Стоеница, която чакаше по-долу.
— Какво правиш ти сега, Драган’це? — начена Стоеница, като тръгна успоредно с нея. — Мъчено ли ти е без Стойка?
— Абе май мъчено, ама какво да го правиш? Ех, ако е рекъл господ, найсен пак ще се видим, стига само дай здраве.
— Тъй, тъй и аз нашего Ивана така съм проводила; на дванайсет години беше, като го заведе драгинко във Влашко.
— Ох, — въздъхна Драганица, — не му беше още времето да го отлъчам от къщи, ама на: нали видиш — умря баща им, остави ги орляк, кой да ги храни? Стойка го приставих за седемдесет гроша при чича му Брайка… Ех! Не са много, ама барим да го заведе да види свят, там, във Влашко, не е като по нас. Радка пък ще я заведа утре да я главя ратайкиня.
— При кого? — я пресече Стоеница.
— Абе у чорбаджията, у Василя хаджи Петров; там добри и умни са те — знайми ги, както се казало, от деца!…
— Тъй, тъй не е на зло място! — одобрително поклати глава Стоеница.
— И мястото добро, и детето ми е добро и работно, и шатарно. Ех! Свиди ми се да го проводя, ама пак ще кажем да е здраве от бога… Да се научат, да си свържат по някой и друга пара във възел, та тогава ще му мислим за по-нататък. Пък Минча съм наумила да го дам за пастир у дядови Славчови: дядо Славчо го вика, ще му даде три шилета и един чифт цървули!…
— Хубаво, хубаво си намислила ти, Драган’це. Дай ги тия по-големите, пък най-малката я остави хем за другар, хем къщата да варди!… — Стоеница си пресече мисълта, като съгледа Радка. — Яли и Радка!
Те бяха вече дошле пред вратника на зеления селски двор, в дъното на който се тъмнееше прибрана, замазана с белилка къща. На прага стоеше Радка — хубаво седемнайсетгодишно момиче, с височък ръст, слабо, но симпатично лице, в което светеха две големи газелови очи. Под черната траурна забрадка, която сега тя беше свързала, детинската й фигура се показваше още по-миловидна, още по-невинна…
Радка говореше и се разпрощаваше с другарката си Пенка.
— Какво си приказвате? — начена Драганица, като се доближиха до тях.
— Ех, приказвахме си с Радка, тя вече утре ще тръгва… — отвърна Пена.
— Ами ти как си, Радке? — запита Стоеница. — Свиди ли ти се майка ти, като ще я оставяш? Ех… недей си ти дава зло на сърцето, то челяк по чузди врати се учи.
— Какво прави майка ти, Пенке? — захвана Драганица. — Как е, заклахте ли шилето — утре вече е свети Георги!
— Не заклахме! — начена Пенка. — Тази година ни се случиха все овце, няма нито един овен, та не искахме да ги колим.
— Хайде, прощавай, Драган’це, хъ и ти прощавай, Радке, ела тук! — Радка пристъпи и целуна Стоенчината ръка. — Да станеш още по-голяма и още по-хубава мома! — Ако е здравие, като дойдем някога към касабата, ще се видим. Нали ти си у хаджи Петрови?…
— Хай прощавай, Радке! — каза Пена и си тръгнаха наедно, а Радка и майка й влязоха вкъщи.
— Приготви ли си каквото ти казах? — запита Драганица Радка.
— Нагласих всичко…
Драганица уморена изохка и седна под стряхата.
— Хайде сложи паралята — се обърна тя към Радка, — та да похапнем, че много отмалях! — Тука ли са Койка и Минчо?
— Оттатък при овцете.
— Хубаво!
… Скромната селска вечеря се свърши: Радка, Минчо, Койка легнаха и заспаха като всички млади и невинни души, ала Драганица не хващаше сън. Очите й тежаха като туч, челото й сякаш го пристягаха два обръча, тя се обръщаше ту на таз, ту на оназ страна; куп мисли пъплеха из нейния омършавял ум — тя искаше да заспи, ала те не й даваха покой.
… Да беше барим по-голям — мислеше тя, — какво? — Ами то едвам единайсет години има!… Глупаво още, не знай ни да се прибере, ни да помисли… погледнеш го легнало, заспало, простудило се! — Кой ще го прегледа?… Минчо, както и да е, дядо Славчо е до нас; все пред очите ти е; ами пък Радка?… По чужди порти, чужд хляб. Без майка оставена между чужди хора… Кой ще помисли, кой ще я научи и настани?… Малко ли неща стават? — Васил’ца е такава серт, погледнеш ударила я — пребила я!… Ами ако не това, поглеж други я примамил, излъгал, пък то на, момиче, младо… лъже се!… Ех, боже, боже, това чудо търпява ли се?…