Дълга декемврийска нощ, като че ли е нескончаема. Радка трепери от студ права, мъртвото тяло на младенеца стои в тъмния ъгъл, някаква злокобна тишина заобикаля пустата къща. Престъпницата я страх да се доближи до леглото…
Пропяват петлите.
Радка става, събира си всичко, взема мъртвото тяло в ръка и се затече през рътът, гдето отзад в подножието му течеше малка река. Разчупи ледът, който вцепеняваше повърхнината на буйната балканска вода, и хвърли умъртвената си рожба.
Страха като че ли повдигаше за мишците Радка; тя бягаше напред през мъглата, без да знае накъде отива и защо. След половин час тичание, краката й взеха да потъват доколени в сняг — тя се спря запъхтяна, поогледа се наокол: навред дебел сняг, над когото се влачи гъста, непроницаема мъгла… По небето се показваше бледнината на деня; наблизо отзад си тя зачу човешки гласове; излезе при тях — те бяха кираджии. Отпреде й се простря широка дълга пъртина и тя тръгна по нея.
Цял ден тя вървя, мина няколко села и вечерта едвам стигна, грохнала от път и мъки, в друг един непознат ней град. След като повървя из широката улица, видя наблизо файтонджийски хан, влезе да спи, мислейки още сутринта да си търси място за слугиня. Ханджият имаше нужда от такава и Радка, сега прекръстена Мария, остана да слугува в ханът…
Реката повлече нанадолу мъртвото тяло и го запря чак на един воденичен яз. Една сутрина воденичаря, като обикаляше вадата, видя на язът нещо се белее, отиде и изненадан от мъртвото тяло, се завтече да вика селския кмет. Кмета заяви в околийското управление. Властите по-скоро се разпоредиха и издириха виновника.
Телеграфните апарати известиха по четиритях ъгла на България да търсят Рада.
Беше взело да се здрачава; градския часовник щу бе ударил седем и в ханът „Македония“ влезе един полицейски пристав с двама стражари. Приставът поиска на ханджията пътно-записната му книга, после го запита виждал ли е такава мома, като я очерта горе-долу.
— Такова момиче — начена ханджията, след като помисли малко — не е минавало оттука; само едно, което остана у дома да слугува.
— Я го викай!… — каза пристава.
Повикаха Радка; тя се разтрепера, побледня, — пристава я позна. Взеха я под конвой и върнаха в градът, гдето пък я затвориха в тъмния и влажен затвор…
Слуховете един през други по-страшни се носеха из градът. Общественото мнение строго осъждаше Петра; а баща му мисли, мисли, та:
— Да стори мира свят! — каза най-подир и го прати надалеч — прати го да се учи…
V
А бедната Драганица изсъхна, сгърби се, в три месеца сякаш се състари с трийсет години. Не можа тя да изтърпи този срам пред света, па заболя, легна, та най-подир склопи очи.
И при новия, щу поизравен гроб, щръкна други по-нов.