Така тя продължаваше да мисли дълго време; сънят като че ли бягаше от нея, а очите й толкова тежаха!… Най-подир стана, отвори прозореца; струя от хладен въздух посрещна сънливото й пламтящо тяло. Тя погледна навън. Тиха нощ царуваше навред: месеца, заобиколен от безчет звезди, заливаше с кървава светлина краищата на един бухкав облак. След няколко минутно вдавание в таинствеността на нощта; тя зачу няколко изкукуригвания на петлите.
— Скоро ще се разсъмва! — си каза тя и пак легна.
Изнурена, убита от продължителната безсъница, тя най-подир заспа…
Петлите пропяха втори, трети, четвърти път. По бистрото, безоблачно небо трепна бледнината на денят; месеца се закри зад западния хълм; звездите начнаха една по една да изчезват, екна най-сетне и гласа на църковната камбана, който се разнесе по цялата долина. От този ек се събуди Радка.
— Хайде, мале — начена да буди тя майка си, — хайде ставай, че вече съмна!…
— О-ох — едвам се продигна Драганица. — Съмна ли се! Ех, хайде!… — Стана тя и начна да си трие очите…
Широката градска улица, от двете страни на която се издигаха хубави къщи, бе пълна с народ, който се връщаше от църква. Между това множество се премъкваха Драганица и Радка, която неспокойно, с наведен поглед, мислейки, че всички нея гледат, вървеше след майка си. Най-сетне дойдоха до къщата на Василя Хаджи Петров; влязоха в отворените врати. От лява страна се издигаше хубава, висока къща, насреща на която се зеленееше цветна градинка, а зад градинката малко длъгнесто здание, комина на което бълваше гъсти кълба дим. В дъното на грижливо преметения двор се простираха зелените клони на една лоза, а под лозата на голяма хубава скамейка пиеше кафе домакинът — человек с едър и снажен ръст, голямо и прилично лице, остър поглед, над който се обтягаха две големи черни вежди. Драганица се доближи до него.
— Добър ти ден — прошепна тя, — батю Василе, за много години; свети Георги да вий на помощ!
— Добър ден, Драганице — й отвърна продълговато той, — туй ли ти е момата!…
— Туй е то… хъ, Радке, целуни на батя си Василя ръка.
Радка с пламнали бузи наведе глава да целува ръка.
— Димитро, мари! — викна домакинът. — Я повикай кака си Елена да дойде!…
Вратите на голямата къща се отвориха; на прага се появи със среден ръст, хубаво пременена, накичена жена, която тръгна към говорещите.
— За много години, како Васил’це! Ей на, доведох ти момата си!…
— Тъзи ли ти е момата? — Радка се приближи и целуна ръка на домакинката.
— Ай тук е тя, доведох ти я да я научиш!…
— Хубаво, хубаво, хайде ела да ви почерпя по една ракия.
След като изпи ракията, поговориха малко, условиха Радка и Драганица си тръгна.
— Хайде, Радке, прощавай, слушай тук буля си Василица, тя ще ти бъде за майка…
Радка целуна на майка си ръка, по белите й заруменели бузи се търколиха две бисерни сълзици; тя поиска да каже нещо, но сълзите я задавиха и не можа. Драганица се затули зад пътните врата, а Радка се повърна назад. Някакво необяснимо неспокойствие я обвлада, като че ли нейното сърце се затвори, а в него остана и скръбта: желанието да види ония меланхолични колиби, плувнали в зеленина, всичко онова тъй близко до нейното сърце — обгръщаше цялото й същество…
— Димитро — викна хазяйката, този глас като че ли я разбуди, — заведи тази мома в мутвака, покажи й где да си остави нещата, разправи й всичко.
Радка тръгна подир другата слугиня, която я введе в кухнята, разправи й где какво стои, с кое какво се прави после я введе в съседната стая, гдето в ъгъла се издигаше малко одърче, а до одърчето — ракла; всичката мобилировка на ратайкинското жилище.
— Ей тука на одара — продължаваше да разправя Димитра — ще спиш; тука в раклата ще си оставиш твойте дрехи, а ей роклята за всеки ден, ей престилката за в празник, а тази вълняната за в делник… Ето и чапака…
Радка с уважение не отделяше поглед от старата слугиня, която бе останала за два дена да я научи. — Всичко, що й кажеше, тя внимателно изслушваше и се мъчеше да го запомни…
След няколко време влезе пак домакинката:
— Е, научи ли я! — начена тя. — Показа ли й всичко, което трябваше, Димитро, че подире аз не искам да си боля главата!…
— Показах й — отвърна смирено Димитра.
— Ами ти разбра ли?
— Разбрах!… — едва промълви Радка.
— Хайде, вземи котлето, че донеси малко вода, да ти тръгне все като по вода… — се полуусмихна Елена.