Радка взе котлето и тръгна към големия площад. Всред площада течеше бистрата балканска вода, а покрай чешмата стоеха няколко ратайкини и войници, които, наливайки вода, се закачаха и смееха гласно.
— О, о! Яли още една! Хем нея не съм я виждал други път — викна с накривен калпак един войник. Радка, цяла пламнала, си наведе очите, без да каже нещо.
— Дай ми туй кокиче — викаше друг войник и закачаше една голяма, хубава, с къдрави коси мома, която се смееше гласно.
— Ех… Сега, видял си едно кокиче у мен, ще го вземеш, нема да ти го дам!… — му отвръщаше тя.
— Не му е мястото тук, а то…
— Ами ти, мари Стойке — начена от другата страна войника с накривения калпак, — защо не ми носиш кокиче, ти хм… май захвана да се любуваш с вашия вестовой… а?
— Пфу-у-у! — изсмя се Стойка. — Пък и с нашия вестовой да се любуваш, че да прокопсаш!… Той е един хаплю… Вчера капитанката му викаше, че глупаво гледал!
— Боже, боже, какви са тези моми? — Не ги е срам, закачат се и със солдатите — мислеше си Радка, — я гледай… Да е в нашето село, какво биха ги направили? Кой по нас смее да погледне момък в очите, пък тук…
Докато си мислеше тъй, до нея се приближи една друга мома и я запита:
— Ти ратайкиня ли си?
— Ратайкиня, у Василя Хаджи Петров — й отвърна Радка.
— За колко те пазариха?
— За триста гроша за година.
— Пфу-у-у! Че много малко ти дали. Сега за първи път ли приставаш?
— Сега за първи път!
— Какво си приказвате? — начена един войник с черни дяволити очи, като се приближи при тях. — Дека е главена тая мома?
— У Василя Хаджи Петров — му отвърна другата ратайкиня, а Радка се отдели да си налива котела. Наля и тръна за къщи; на двора там срещна двама момци, които впериха очи в нея.
— Ей че лъскаво ратайкинче имате! — промълви тихо едина и двамата се усмихнаха весело. Радка чу това, белите й бузи ги заля срамежлива червенина — тя отмина нанататък към кухнята.
— Че много се замая! — й каза Димитра.
— Много хора имаше — отвърна малко неспокойно Радка и погледна на един осемнайсетгодишен момък, висок, с черна дълга коса, малка, току-що набъбнала брадица и с благ, миловиден поглед; той говореше весело на Димитра.
— А, това ли е новата слугиня? — запита Димитра.
— Туй е тя!
Младият момък си излезе, а Радка тихо запита Димитра:
— Кой е този?
— Тоз е син на бай Василя!
— Ами там срещнах още двама по-големи и те синове ли му са?
— Едина, русия, му е син, пък другия негов другар.
— Ами какво правят те сега?
— Учат се в гимназията; онзи по-големия е в VII клас, пък този по-малкия в V-ий!
Момъкът се повърна и те пресякоха разговора си.
— Хайде, Димитро — каза той, — пригответе, че татю вика да ядем!…
— Ей на, Радка ще дойде! — Хайде, вземи тарелите, че иди приготви трапезата, Радо!…
Радка приготви и Василевото семейство начена да яде. Големия син, снажен, хубаво облечен момък, на около двайсет години, с малко и подвижно лице впи изпитателен поглед в нея и се усмихна дяволито.
— Какво искаше Александър? — се обърна по-малкия син към брата си.
— То сега на тебе не ти е работа! — сопнато му отвърна по-големия.
— Не зная — начена майка им, — като се срещнете, не можете да си продумате две сладки думи!…
— Аз питам ли го — пак викна по-големия — какво прави там, гдето се събират по края? — И той да не ме пита!
— Не зная, Петре, какво правите, струвате, не си живейте, синко — добродушно завърши майка им.
— То на Петра… — начена по-малкия — му дай да ходи само по балове във Владимировия салон, само туй знай, пък друго… Ама то аслъ защо му е?…
— Тъй амчи… Ба, всички да станем дървени философи като тебе! Всички социалисти!… Да се събираме и говорим само дивотии!
— Имай малко срам бе!
— Ех, сега какво се пак счепкахте! — се намеси майка им.
— Нашия социалист отворил кръстоносен поход срещу баловете!… Ха, ха?… Ха!… Нема ли да захванеш и тази слугиня да учиш като Димитра?… Чунким ти Димитра я прослепи че па!
— Все по-много сторих, отколкото тебе, който не знае освен да се чупи и върти!
Баща им, който слушаше тези препирни всеки път, вече му омръзна и за да тури край на всичко, начна:
— То и то тряба, да знаш да играш и то е масторлък, пък твойто какво? — Седнал си да учиш слугинята да чете.
— На тях, като на нашего Димитра, останало да управят света…
Митю замълча; нещо, което той правеше всякога в подобни случаи; а Петър се усмихна самодоволно, мислейки се за победител.
Те още от малки се разделиха.
Митю беше добър, буен, с високо летящи устреми, мечтател, идеалист, а Петър — напротив: егоист, грандоман, вулгарен.