Още от малък Митю, слаб физически, бе изпъждан всякога от детските дружини като същество неспособно даже да играе. Живота му из къщи сам го сближи с книжнината — отначало с малки комедийки, а после откри неизчерпаемите недра на възлюблената нему литература. Бедността на тогавашната ни книжнина той скоро почувства, затова начена да учи руски език, който го сплоти със свойта всеобемиста литература. А тя хвърли семената на ония идеални пориви, които вълнуват всяко младо и прогресивно на изток. Уверен в своето призвание като человек, той се не спираше пред нищо и гдето се почувстваше нужда от него, той не забавяше да се яви. Неделните ученически събрания; урежданието на ученическата библиотека, събиранието на неделно четение работници — за всичко това той неуморимо се трудеше. Всякой удобен случай да научи другиго той не пропущаше; за това и на слугите в бащината му къща разправяше и обясняваше с усърдие всичко.
Всичко това Петру се показваше смешно, глупаво, детско. Той в лицето на брата си виждаше един заблуден младеж, който не знаеше да се наслаждава от „обществените блага“.
— Научи по-напред себе си, па тогава другите — се обръщаше той към Митя.
— Человек учи другите, докато учи сам себе си, казва Сенека!… — му отвръщаше последния.
Петър искаше да живее за себе си и за да удовлетвори своето лично Аз, той беше готов на всичко. Светските удоволствия го силно влечаха и той още от ученическата скамейка се хвърли в сладострастните обятия на мира.
Баща им стар, попрекарал годините си чорбаджия, гледаше на Митя като на человек, хвърчащ из облаците, а на Петра като на практичен, чисто положителен человек.
II
Бавно течаха светлите априлски дни. Навред из недрата на природата блика живот и веселие; само Радка с наведена глава и убити очи, като ги забулваше понякога светла, кристална сълза, посрещаше слънцето и с такава пак необяснима тъга го изглеждаше, когато потъваше в лазурните обятия на ефира. Дълго ней беше мъчно, докато се свикне с този нов живот. Няколко нощи тя прекара, без да склопи очи; лицето й побледня, погледа й се размъти.
— Какво ти е, Радке? — начена да я запитва Митю, когото тя знаеше за человек добър. Димитра, ратайкинята, която си отиде, й беше разправяла за него какви хубави приказки разправя и какви добри книжки чете.
— Нищо! — му отвръщаше сухо тя, но в това нищо той не прочиташе всичката оная тъга, която се криеше в сърцето й.
— Но, аз познавам, познавам, Радке — продължаваше Митю, — че теб ти е мъчно за в къщи, за у вас, както всеки му е мъчно, но недей се толкова ти вдава в мисли… Ще си отидеш.
Така той употребяваше всички усилия да я разтушава и Радка в скоро време го обикна като единствен другар, който й помагаше в такива несносни часове.
Митю, както всякога, тъй и сега, искаше да я заинтересува, да поизпълни тая душевна празнота, в която сега се бе вмъкнала тъга и отчаяние, с нещо здраво, нещо свеже, което вдъхваше живот. И начена той.
Вечерно време, когато Радка свършваше своята къщна работа, той отиваше да й приказва и тя отначало хладнокръвна, по-сетне заобича Митювите приказки и упоително понякога се вглъбяваше. Тия приказки наченаха малко по малко да разсейват тъгата й, да я карат да не мисли все за в село и тя с радост начна да очаква вечерта.
— Отгде ти си научил туй, Митьо? — запита го тя веднъж.
— От книгите, ти обичаш ли да четеш?
— Обичах — отвърна тя, — но като изкарах и четиритях отделения на нашето училище, не ме пуснаха вече и тъй си останах.
— Няма нищо, то человек не само в училище се учи, тъй можем да попрочетем по някой книжка, та като наченеш да разбираш добре книжовния език, ще си четеш сама.
На следующата вечер Митю донесе разказчето на Толстоя „Бог забавя, ала не забравя“, което й се много понрави. Тъй те продължиха да четат: „Кавказки пленник“ от Толстоя, „Четири деня“ от Гаршина, „Робинзон Крузо“, „Изгубена Станка“ и когато Радка взе да разбира добре, Митю й даваше само книжки и разправяше й по някой път.
С лукава насмешка гледаше на всичко това Петър…
Бяха се изминали вече цели три месеца, откогато Радка се раздели с майка си.
След дълги преструвки, голи обещания и прани думи Петър сполучи да удовлетвори своите животински страсти — излъга Радка.
Беше през един хубав майски ден, вечер. Под разплодените черешови дървета, в една сладострастна стойка стоеше Радка, а Петър, след като набра цяла кърпа череши, дойде и седна при нея… Някакви тайни чувства го обвладаваха, той конвулсивно ту на таз, ту на оназ страна пипаше… Най-сетне протегна полуусмихнат ръката си към гърдите й. Радка пламна, наведе очите си, скокна и побягна…