Мина се едва неделя и Петър пак повтори. — Това не прави чест! — промълви тя сърдито и отмина.
Но дали имаше чувство, сърце или съвест в Петра? — Той всичко преглътваше търпеливо, а най-подир с прочувствени клетви, изкусни думи, че той е пленен от нея, че той иска да свържат щастието си в един възел, сполучи.
— Аз не съм за тебе жена — викаше му отначало тя, — никой няма да склони да вземеш мен!
— Аз не искам да слушам никого другиго освен сърцето си! — решително отсече Петър. — Аз сега свършвам, аз вече мога да си спечелвам хляба, аз съм независим!
И Радка забрави майчини заръки, захвърли книжките на Митя, от сърцето си неусетно бе изгладила всички спомени за село, тя даже захвана да забравя и майка си. Всичко за нея клетата беше сега Петър!
Митю, който виждаше, че Радка от ден на ден все повече и повече охладнява от книжките му и него, често му домъчняваше; мъчеше се да употреби всичко възможно, само да разбуди пак интерес в нея, няколко вечери той непрекъснато ходи да й говори, но Радка се прозяваше и разсеяна, често пъти го не слушаше, му потвърдяваше, очаквайки по-скоро да си отиде. След него обикновено дохождаше Петър, а понякога те се и сварваха.
— Хайде… хайде — му се смееше Петър, когато влизаше при тях, — хайде върви учи Димитра, тя се прослепи, пардон, просвети, че те и замина!… Аз Радка ще я науча…
Митю, когато видя, че и Радка му се усмихваше одобрително, силно се огорчи — той догади братовото си намерение, но пак не искаше да вярва.
Нима Радка, такава скромна, ще остави на Петра да си играе с нея? — мислеше си той. — Не, това не го вярвам!… Как Петър може да я излъже, освен ако й обещай, че ще я вземе за жена, но нима тя ще повярва на тая негова лъжа?… Не, Радка не се е заплела в мрежата му, тя му потвърждава само, защото е толкова добра… А не ме слуша, забравя да чете, защото навярно тези неща й са се видели сухи.
Последните мисли щастливо озариха Митювия ум, той отдаде всички сили и усърдие и пак отново начна. Ала Радка, подбутната от Петра — за Петра какво не беше готова тя да направи? — още на втората вечер му я изтърси:
— А бе, Митьо — сега станаха малки нощите; работя ден-година, уморявам се много, я остави тези приказки за зимас ти!
Тия бяха думите, които отделиха Митя съвършено; той престана да ходи, да й говори; две неопределени чувства се бяха смесили у него — яд и съжаление!…
Радка вече съвършено забрави книгите, а ако вчера майка й не беше дошла да я види, не би помислила и за нея.
Петър тържествуваше!
Настана септември. Духна горняка, земята се покри с пожълтяла шума; по небото увиснаха черни облаци, които често пореха нощната тъмнина с огнени светкавици и обливаха земята със ситен дъжд. — Настъпваше мъглива и монотонна есен.
Радка пожълтя; покрай хубавите й живи очи се извъртяха две сини дъги; лицето й покриха жълти грапави петна; тя взе да усеща болки в слабините; взе да се вижда по-дебела, да се протяга — омършава. В това време и Петър захвана да я отбягва; често по цели дни той се не завръщаше в къщи, а белезите от ден на ден все по-ярко и по-ярко се показваха. Ступанката начена да я подозира; не се мина много и по чешмите вестовои и ратайкини наченаха да разправят.
Тогава Радка се видя в тежко и несносно положение; към никого не можеше да простре ръце за помощ освен единствено към Петра, който сега я отбягваше и не искаше да я срещне.
— Петре — му загатна тя с умилителен глас веднъж, — ти виждаш, че хората вече взеха да се усещат за туй, нали викаше да се главяваш за даскал, глави се по-скоро, че да вървим!
— Аз съм се условил, Радке, условил съм се далеч, но чакам да ми дойде назначение от министерството!
— Амчи кога ще дойде то?
— Тез дене, скоро — надявам се!…
Мина се неделя, две, настъпи и трета, но назначение не идеше, а пък ступанина, ступанката вече настоятелно я питаха от кого е в положение. — Слуха „Рада непрана“ — се разнасяше от уста в уста из цялата махала. Радка яко вярваше в Петра, при всичко че последните му постъпки й задаваха страшни мисли. Тя пак се обърна към него:
— Петре, какво стана? — Ще тръгваме ли ний, или какво? — Вече баща ти и майка ти ми не дават мира; какво да приказвам — не знам!…
— Слушай, Радке, ето що: то назначението скоро ще дойде, пък най-сетне дойде-не дойде, най-късно подир седмица ще тръгнем… Ами слушай ти друго нещо. Нали знаеш, там горе покрай циганската махала, отгдето се отива за нашето лозе, има една циганка, която давала бурени, та да… да изхвърлиш… Тъй, тъй, иди ти днес при нея… Ето подир малко майка ми ще излезе и баща ми ще отиде при копачите, пък ти стани, че иди!…