Тези Петрови думи я малко подкрепиха, но в това тя чувстваше необясним страх, тя се мислеше за престъпница, някоя вътрешна сила бе стиснала сърцето й и го стягаше в острите си нокти.
— Ех, боже, боже, какво чудо!… Ами сега мама като се научи… ох, ох!… — замисли тя и тежко въздъхна; постоя, постоя, па тръгна; тя взе котлите и отиде на чешмата за вода; всички впериха очи:
— Мари Радке, мари, ти си непразна — захванаха да й викат другите ратайкини.
— Как ще, мари! — се защищаваше Радка, но с такъв убит, безнадежден и неуверен тон, че никому не можеше да внуши доверие.
— От кого, мари Радке? — продължаваха да я заобикалят вестовои и ратайкини. — Кажи сега, то се видяло.
— Какво, мари!
И закърти се наокол от смях и кикотения, а бедната Радка потъна в земята.
— Петре — пак се обърна тя, след като се върна от чешмата, — вече този срам не се търпи, какво да правя?
— Ходи ли, гдето ти казах?
— Не съм!
— Е, хъ върви де, хъ върви!…
През тесни, мръсни улички, въртейки страхливо насам-натам поглед, Радка излезе на равното шосе, което се закривяваше зад хълма и провлачеше между младите плодоносни лозя. Малка пътечка се отделяше от широкия път и тая пътечка водеше право за къщата на известната магьосница. Радка се закачи по стръмната пътека и току-що бе на полвин от завоя на шосето, яхнал на кон, изскочи Васил Хаджи Петров; тя се смрази на мястото си. Щом той я видя тук, изведнъж се усети и със строг тон извика:
— Какво дириш тука, Радо?
— Дойдох… там казаха ми… яйца… — се опита тя да слъже, но самия говор и трескавото й побледняло лице обясняваха всичко. Васил, без да слуша повече, сърдито пак й викна:
— Да си вървиш скоро у дома!…
Радка си наведе главата и плачешком едвам стигна до в къщи.
— Петре, Петре… брат да ми си, баща да ми си, избави ме!… — зарида тя пред Петра. — Олеле, отидох!… Уловиха ме, Петре, узнаха всичко, сега да бягаме, инак друго спасение няма!
— Слушай, Радке, слушай какво ще ти кажа — захвана да я успокоява Петър. — Аз сега нямам никак пари, ще искам от татя, но ти не казвай, че това е от мен, защото те няма да ми дадат.
— Ами от кого, Петре, от кого да кажа? — продължаваше да плаче тя. — Обади ми, научи ме!…
— Ето как… Ето, кажи ти, че това е от вуйчовия вестовой, от Коста, гдето си отиде!
— Ами подире?
— Подир е лесно!… Кажи, че се не бой!
След като стигна домакинът в къщи, той разказа на жена си случката и двамата решиха тази още вечер да повикат сестрата на Василя и брата на Елена, който беше капитан; с тях да изпитат Радка.
Смръкна се, наядоха се, дойде Василевата сестра, дойде капитана; последния след като седна и се настани, тъй както той въобще знаеше да сяда във военен съд, запита Радка, която се бе изправила отпреде им цяла облена в сълзи.
— Радо! — захвана със съдийски тон капитана. — До днес всички къщни са те питали истина ли е, че ти си трудна, а ти си отказвала. Днес сам бай Васил те е срещнал пред вратите на оная циганка. Намерението ти става ясно и ний те питаме да ни разправиш всичко, инак ще те поверим на полицейските власти като майка, която иска да убие чедото си, а пък ти трябва да си чувала как се наказват убийците; затуй хайде начни и ни разправи всичко.
Радка хълцаше силно, сълзите я задавяха, тя не можеше да изтърпи това напрегнато положение.
— Казвай де, казвай… то се видяло вече, ами казвай! — додаде повелително Василевата сестра.
— От… от… — начена Радка — от вестовоя… от Коста…
— Как, кога стана туй?…
— Пролетес — отвърна тя; пресипнала, изнемощена, готова всяка минута да падне. Васил, който не можеше повече да я гледа, я освободи от безизходното положение — прати я да си легне.
— Аз се съмнявам! — начена капитана. — Това е скроена лъжа!… Коста беше такова скромно момче!
— А бе от покрития въглен да те е страх!… — додаде хазайката. — Туй момиче знаеш ли колко смирено беше, като дойде?… Ей го сега!…
— Не — настояваше капитана, — Коста не беше способен на такова нещо.
— Утре да пратим — го пресече Васил — за майка му!… Вашето момче — се обърна той към сестра си — нали ще може да отиде?…
— Ще може амчи, защо не?…
III
Слънцето, след като заля с огнен лазур западните краища на небосклона, потъна зад скалистите рътлини; силуета на бледния месец трепна от изток; студен северен вятър фучеше из оголелите като скелети дървеса…
Селото, което досега го заобикаляше мъртво безмълвие, се оживяваше, от всичките страни по пътя се зачуваше глухия тропот и блеение на селските стада.
Драганица сама под стряхата тъчеше. Ту дръпнеше бърдото, ту пъхаше совалката, ту пък се замисляше и забравяше на мястото си.