„Какво стана онуй дете там — замислеше се тя, — не се чува, не се вижда!… Ох, четири месеца става не съм следвала да го нагледам… Пък и те какви хора бяха бе?… — Да рекат и туй дете има майка и то не е израсло като гъба, че и тя милее да го види, та да го проводят само един ден, какво ще им стане… Ама в неделя вече дъжд, сняг, каквото ще да става, ще отида, ще отида веки да го видя, много ми е домиляло…“
— Помози бог, буле Драган’це — извика един глас зад плета. — Тъчеш ли?…
— Ти ли си, Пенке…
— Аз съм!…
— Влез де, ела да те видя!…
Пенка отвори старите дървени врати и тръгна към стряхата, гдето бе станът.
— Все тъчеш, все тъчеш — начена шеговито тя, — хайде, добър вечер!…
— Ех, колкото да се облечем, Пенке, ами ти какво си правиш?…
— Абе насам, нататък… Ами щях да те питам за Радка, какво прави тя? — Нали сега подир Димитровден ще си дойде веки… ще момува!…
— Тя няма да си дойде, Пенке, тя е главена за година!…
Докато тъй се разговаряха, зачуха по пътя конски тропот; коня се спря зад плета и някой извика:
— Буле Драган’це… Буле Драган’це!…
— Какво й то? — се обади Драганица.
— Буле Драган’це, я ела!
Драганица отвори вратите и погледна на едно младо момче, което отсядаше коня.
— Добър вечер! — каза момчето.
— Дал ти господ здраве! — отвърна му тя и впери изпитателен поглед в него.
— Буле Драганице, пратиха ме — начена момчето — от бай Василеви да дойдеш утре рано.
— Че какво, защо?… — захвана зачудена тя. — Не знаеш ли, защо ме викат?
— А… бе — начена момчето, — а… Ела ти там, че те ще ти кажат всичко!…
— Че ти като знаеш, защо ми не кажеш?… Да не им е сбъркала нещо Радка, я?…
— А… бе… бе не е сбъркала, ами знаеш като всяко момиче, младо още… ех, излъгал го там един вестовой, че сега, сега… непразна…
Светкавица да беше се треснала над главата на бедната Драганица, не би се толкова зашамъдела, отколкото като й казаха туй. Сякаш от всичките й жили се върна кръвта в сърцето, задави го, та то не можеше да мръдне. Тя пожълтя като восък, помъчи се да викне — не можа, па полетя и падна в несвяст на земята. Пена, която стоеше там, уплашена се развика, затекоха се съседи, начнаха да я заливат с вода, внесоха я в къщи, захванаха да я разтриват, трети се разтърсиха за лук, а малката Койка писна и от този детски писък екна цялата къща.
Мина вечеря, настана полунощ, едвам тогава се попродигна бедната вдовица. Заплака, зарида като на мъртвец…
Рано, още земята я обвиваше гъст пласт от тъмна мъгла, Драганица с още две жени седнаха в една каруца и заминаха за града.
Едвам що откриваха капаците градските търговци и каруцата се спря пред вратите на високата хаджи Петрова къща.
— Ох, мари Радо!… Ох, мари синко!… Какво направи? Какво стана? — викна отчаяно, едвам крепяща се на краката си, Драганица, като видя в такова окаяно положение Радка. Последнята се захлупи обляна в сълзи на земята; не смеяйки да погледне бедната си майка, която продължаваше задавена на вика: — … От кого е туй, чедо, какво ми стана момичето, ох… ох…
— Недей плака, недей се ядосва — начена хазайката, като я потегли за ръката. — Ела да влезем в къщи, ще ти разправя всичко.
Влязоха в слугинската стая до кухнята и домакинката начна да разправя. Драганица не преставаше да плаче:
— Нали ми беше детето кротко и смирено, и срамежливо. В пазва съм го крила; какво стана сега? Какво да го правя?…
— Ще я заведеш на колибите, па ще потърсите оногова, солдатина, та ако не ще с добром, със съда ще го накарате да се венчеят! — продължаваше да й разправя хазайката.
— Ох, ох, тъй ли съм мислила аз да я венчавам!… Аз оттук не я бутвам. Аз такваз не ви я доведох. Аз не мога… Аз какво ще я правя на колибите и аз съм сирмахкиня; и аз на две ръце очаквам…
Разбита, обезнадеждена, седна пак в каруцата Драганица и си тръгна за село.
Тежки и мъчителни дни настъпваха за нещастната Радка. Хазяите постоянно я пъдеха, отвсякъде хората се смееха и подиграваха с нея; на чешмата не можеше да стъпи. Единствената надежда, единственият спасителен бряг, който й се мяркаше през толкова бури и вълни, беше Петър. Петър и никой други не можеше да я спаси. А сега той беше заминал на няколко дни за ближния град и когато се върнеше, той непременно щеше да тури край на теглото й. Колкото по-несносно ставаше положението на Радка, толкова повече тя мислеше за Петра, а мислите укрепваха по-здраво и по-здраво вярата й в него.
Петър си дойде; гаче небето над Радкината глава се повече и повече разширяваше. Идеше минутата, мислеше си тя, да се освободя. Ах, каква щастлива мисъл?…