Вечерта Петър дойде при нея; тя искаше да викне, да му изкаже всичко; да я смили и той, та още на сутринта с нощната тъмнина и те да отлетят нейде надалеч, но се въздържа и тихо, с умилителен глас начна:
— Петре, Петърчо, вече ще вървиме ли, не мога тук да стоя, отвред ме пъдят, нигде ме не щат… Хайде, че туй теглило не се търпи…
— Слушай, Радке — я пресече Петър и с лукав, боязлив глас начена да я увещава. — Ти нали виждаш, че назначение не иде, че аз нямам ни пет пари, че никой не ще ни остави да се венчайме, ами слушай… да ти дам аз пет жълтици, че да си гледаш и ти работата…
Тия думи бяха мъглата, която затули последнята й звездица в нейния мрачен хоризонт — тя изгуби и последнята надежда. — За нея остана само едно тъмно и неизвестно бъдеще, което й предсказваше теглила и мъки.
— Аз не ща, не ми трябат жълтиците ти — заплака тя. — Аз какво сега да правя! — Нали ти виках, че не съм за тебе жена, ти защо ме лъга?… Аз ще ида… аз ще те обадя… Аз не мога…
Петър се разсърди на тая дързост и със злобна усмивка викна:
— Ти ще ме обаждаш!… Върви ме обаждай, ти каза вече, че това е от вестовоя… нямам аз веч работа с теб.
От мъки, тъга, ходение нагоре-надолу Радка роди на седмия месец. През една снеговита ноемврийска нощ, сама след големи болежки тя стана майка; в тихата слугинска стаичка се чу слабия гласец на едно малко същество, обречено още от утробата на майка си на бедствия и неволи…
Рано сутринта дойде хазяйката и още по-строго начена да вика на нещастната млада майка.
— Хайде, хайде… до довечера да те няма тук, хайде, ний не можем да храним хора, които стоят на едно място!…
— Где да вървя сега, бе како Елено, толкова време ви шетах — заплака Радка, — потърпете ме още малко, почакайте да се барим посъвзема!…
— Като ни шета, че затуй ни направи това лице, да не можем да си намерим сега слугиня… Да ставаш, че да си вървиш, чуваш ли?… Да вървиш да го търсиш!…
— Бе, че где да вървя сега?… В таз фъртуна…
— Не знам аз!… Върви гдето щеш!… — завърши хазайката, а Радка, обляна в сълзи, се наведе и начна да говори отчаяно несвързани фрази на своя пеликан, който спеше спокойно в лоното на идеалистическата невинност.
Елена отиде в другата стая, гдето Васил и синовете й пиеха чай. Тя им каза. На стария чорбаджия се врязаха две дълбоки черти между големите вежди; Петър конвулсивно остави недопитата си чаша и побягна в другата стая, за да скрий вълнението си; а Митьо бърже скокна и отиде да види Радка.
Бутна вратите и влезе. Щом си срещнаха погледите, Радка засрамена наведе очи — тя се считаше пред него виновата, престъпница, но при все това твърдо вярваше в неговата милостива душа и откровено начна да се оплаква.
— Ох, Митьо, Митьо… ох, добричкий Митьо, ох, какво стана… Виж като не слушах тебе, виж какъв е бил Петър!
— Че… нима това го направи Петър?… — запита той учуден.
— Ох, Петър, Митьо; той ме излъга, той ми закопа младостта, той ми отрови живота, ох… — продължи да плаче тя.
— Че как? — ти си казала вуйчовия вестовой Коста!
— Тъй казах, тъй ме примами, тъй ме научи Петър… Ох, ами туй дете какво да правя? Я го виж, виж го не прилича ли на Петра?
Възмущение се подигна от дълбочината на Митювата душа. Тия думи разкъсаха всички братски връзки между него и Петра; цял пламнал, той бърже изхвръкна из вратите.
— Господине — се хвърли Митю върху брата си, който се беше облегнал на канапето, като го стисна за яката, — господине, каквото си наченал, върви го продължи… Защо си лъгал…
— Какво съм направил? — взе да се брани Петър, учуден от тая смелост и сила на слабия си брат.
— Какво си направил?… И още питаш какво си направил? — Отнел си девството на онуй момиче, излъгал си го по най-позорен начин… Това дете е от тебе!
Майка им, която стоеше в другата стая, уплашено захвана да вика баща им на помощ. Митю толкова силно викаше и ядът толкова сила му даваше, щото Петър отначало като всеки престъпник се сви страхливо, но после, като видя, че му идат на помощ, сдоби повече мощ и викна:
— Да се махваш, че като ти лепна една плесница, ще видиш…
— Ще лепнеш?… Още имаш лице да говориш. Ако не си искал да се жениш за нея, защо си я лъгал?…
— Какво бе?… Какво има? — ги пресече баща им.
— Това дете на Рада е от Петра! — отвърна запъхтян Митю.
— Как от Петра? — запита учудена и разлютена Елена.
— Петър я е излъгал! Петър я е накарал да каже пред всички, че е от вестовоя, за да не може после да го съди!…
— Тя да си е свивала полите, да не го е мамила, пък ти да си сбираш езика зад зъбите, че знаеш ли се?… Какво?… Хубава работа?… Братя сте бе, пък ти ще искаш да го жениш за ратайкиня… Толкова ли добро му мислиш?… Браво… — разядосан, начена домакинът на сина си. Майка им, която беше още повече раздразнена от това, отиде право при Радка и със злъчност начна: