— Да се махваш оттука, че знаеш ли се!… Момчето ми ще искаш да зачерняш… — тя не може да продължи от злоба, — скоро да си събираш парцалите и да се махваш оттук… че ний сме ти криви, а?… — Начена след малко мълчание — прибрахме те да ходиш с вестовоите, а пък подире нази да виниш пред света… Какво ти е сторило момчето ми, мари?
— Ох… Я го виж — заплака отчаяно Радка, — я го виж туй на кого прилича…
Елена, която много скоро смиряваха сълзите, се дръпна назад и с повелителен тон завърши:
— Хайде, хайде… събирай се, че ставай…
И Радка я изпъдиха.
IV
Всичките врати бяха затворени за нея; последните сили я оставиха, а пък времето все повече и повече се застудяваше; от няколко дни земята беше навлякла своята бяла снеговита плащеница, вееше буен горняк и влачеше по небето тежки, черни облаци, които в своя летеж премрежваха атмосферата с едри парцали сняг.
Радка се прибра в една малка стаичка на полусрутената запустяла къща, която едва се крепеше срещу вятъра на скалистия хълм Калето. Излепи прозорците с книги, замаза дупките с кал; купи една рогозка, стовна за вода, малко корито за прание и се сви с малката си рожба пред огнището, в което задимяваха от време на време мисириви копанки или някое върбово дърво.
Веднъж яла, други път гладна, веднъж стоплена, други — замръзнала, тя прекара така двайсет дни. Видя, че от стотях и петдесет гроша, които й се падаха като плата, от баща й останал дълг на чорбаджията трийсет гроша, като си купи рогозка, стовна, корито, един товар дърва и като яде двайсет дни, едвам имаше още трийсет гроша, а те се намаляваха от ден на ден и тя губеше все повече и повече надежда.
— Ще търся работа! — си каза тя една сутрина и тръгна към някои къщи, гдето познаваше.
— Какво искаш? — я посрещаха отвсякъде.
— Искам работа!…
— Каква работа, нямаме работа!…
— Нямате ли я вълна за влачение, я чорапи за плетение или друго, каквото и да било!…
— Вълната си я влачим на водния дарак, а чорапи си купуваме — така ни идат по-евтини… — й отвръщаха отвсякъде.
Минаха се още петнайсет дни. През това време яде само хляб и печен лук. От парите й останаха само пет гроша, числото с лука се свърши, отколе и последнята клечка дърва бе станала на пепел, работа отнигде нямаше, а мраза повече и повече сковаваше земята…
Беше през нощта на втория ден на Коледа. Небето се бе изяснило и светнало със своят брилянтен накит, уморената земя се бе вцепенила под летаргическото було на зимната нощ, безмълвие заобикаляше от всички страни спящият град, а свирепият вятър, в когото като че ли се сливаха гласовете на всички теглила и мъки на человеческата неволя и това адско, подземно съзвучие беснееше, тропайки по всички врати и прозорци.
Малката полусрутена къщица се търсяше от този вихър; през всичките междини и отверствия на Радкиното жилище нахлуваше сух студ, който смразяваше и кръвта в мишците й. Тя тази вечер легна с съвсем празен стомах; огнището бе пусто, а малкия пеликан несмиряемо пищеше в майчините си обятия. Радка неспокойно се обръщаше насам-натам, в нейната глава се бе загнездила една страшна мисъл, която тя се страхуваше да я изпълни, а трябваше… Нейните костеливи ръце трябваше да убият самата нейна плът, да пролеят кръвта й. — Тя искаше да се освободи от майчината грижа…
Малката стаичка е тъмна; през единственото стъкло на прозореца проникват няколко бледни лъчи на месеца, които треперливо се разливат по опрашеният под. Студът все повече се усилва; по скъсаната заболояна покривка Радка се обръща пъхтяща; детенцето е пресипнало вече от плач; едвам чува гласецът му…
Тя е решена, тя ще свърши окаяния му живот, за да спаси себе си!…
„На няколко места ми казаха — замисли тя, — че ако не бих имала дете, ще ме вземат за ратайкиня… но ще го осмъртя.“
Но на тия мисли някакъв вътрешен глас й подшепва: „Недей!“ Някаква вътрешна сила задържа ръцете й — тя се решава и не може…
Детенцето пак заплаква, тя е отпаднала за сън, не може вече да продължава своят непоносим живот; става и с треперящи ръце издига малкия пеликан… Пред очите й се показва бащината й стряха, оная селска моминска веселост; представя й се живот напред, озарен от звездата на щастието, но нещо й пресича мислите; някакви стъпки се зачуват зад вратите, тя оставя детето сепнато и с туптящо сърце се ослушва… Нищо, това е вятъра, който се присмива на человешките бедствия, тя се връща, огледва вледенялото си жилище, пробитите прозорци, през които влизат фученията на вятъра, замръзналата стовна, пукнатото корито, коравата рогозка и смело хваща рожбата си за крехкия врат; тя изпищява, нещо хрусва… умира…