Тогава чу името си. Викаше го майка му. Той отговори с вик и щеше да залитне към нея, ако няколко ръце не го бяха дръпнали назад. „Луд!“ — каза някой. Джимс изтърва пушката си, като се мъчеше да избърше слепотата от очите си. Пред погледа му се разясни. Той видя червената редица, свободното пространство, слънчевата светлина… нещо да минава. Онези, които останаха живи, не забравиха какво видяха. Англичаните занесоха тази история у дома си. Французите й отделиха малко място в историята си. Няколко секунди войниците гледаха не смъртта, а едно куче. Едно старо, грохнало куче, което куцаше, куче без една лапа.
Джимс направи усилие да извика:
— Дран… Дран…
Тогава се чу командата на Монкалм:
— Напред!
Джимс тръгна с другите в зиналата уста на смъртта, сляп, движейки се опипом, като се мъчеше да накара кучето да чуе думите, които не излизаха от устата му. Нямаше вече ден. Нямаше слънце. Нямаше червена стена пред него. Но ушите му все още долавяха тропота на краката и звъна на камбаните. Те заглъхнаха в рев — в рева на двузарядните пушки. Англия откри огън от четиридесет крачки и Франция падна в позорна грамада от убити.
С предната редица падна и Джимс.
XXII
Много време мина, преди Джимс да чуе пак звъна на камбаната. Когато разкъса черното було, загърнало го на Равнините на Абраам, откри, че се намира в Общата болница под грижите на монахините от това заведение. Струваше му се, че само няколко минути са минали от изтрещяването на английските пушки. А беше средата на октомври. Монкалм и Уулф бяха мъртви. Квебек лежеше в купища развалини и Англия властвуваше в Новия свят, при все че сражението при Сент-Фоа още не беше станало. Оттогава докъм края на ноември, когато закрепна достатъчно, за да се възползува от свободата на движение, която британците даваха на ранените френски войници, често си мислеше за трикракото куче, което бе минало между френските и английските редици. Той не каза нищо за тази случка, дори на мер дьо Сент-Клод, игуменката, която особено много се интересуваше от него, нито на коя да е от целомъдрените й сестри, които се грижеха тъй нежно за него в тъмните часове на борбата му за живот и в по-обнадеждващите часове на оздравяването. Всеки ден на закрепващото здраве добавяше по нещо към подозрението му, че това, което бе видял и чул, е било измама на сетивата, рушащи се под натиска на болката и шока, и пазеше в тайна малкото останала вяра в истинността му.
Когато най-после бе в състояние да общува с обезоръженото население и с тълпите войници из улиците, той странно не приличаше на стария Джимс. Бил е лошо ранен и си даваше сметка, че само една чудотворна намеса, която монахините приписваха на милостта божия, е могла да му запази живота. Един куршум бе минал през рамото му, а три други го бяха ударили при залпа на английските пушки. Това, че не бяха сполучили да го убият, Джимс не смяташе за голямо щастие. У него се затвърдяваше впечатлението, че е бил много близо до майка си и Тоанет и че някаква съдба, която не се е задоволявала с неговата мъка, го е разделила от тях. Тази мисъл породи у него убеждението, че появяването на Дран, както гласът на майка му и близостта на Тоанет са били чисто духовни.
Но видеше ли куче из улиците на Квебек, поглеждаше дали не му липсва едната лапа.
Разходките му бяха къси и той скиташе сам. Виждаше много свои другари, но те не го познаваха, а той не изпитваше желание да им каже кой е. Беше станал кожа и кости — дотолкова слаб, че повече приличаше на човек, отиваш към смъртта, отколкото избавил се от нея. Ходеше прегърбен. Очите му бяха хлътнали, а ръцете, в една от които носеше тояга, изпосталели и тънки като на грохнал старец. Малкото интерес, който представляваше животът за него, като че се беше свил заедно с тялото му. Англичаните съживиха отново искрата, английския език на майка му, половината от него, която се беше мъчил да намрази. Те не се държаха като завоеватели. Бяха — колкото и да не е за вярване — приятели. От доблестния бригадир Мъри до най-простия войник те бяха учтиви, човечни, щедри, деляха дажбите си с изгладнелите граждани, даваха им от своя тютюн, помагала безплатно в изграждането на разрушени домове, всеки ден спечелваха все повече благосклонността на онези, които са били мамени и ограбвани от губернатора Водрьой и развратената му клика и от слабостта на краля на Франция. Дори монахините и свещениците ги посрещаха с радост — служителите и служителките на бога, неуморно воювали в течение на двеста години за Нова Франция. Честта и доблестта бяха дошли да завладеят Квебек и бяха донесли на жителите му такава дружба, че едни британски войник бе обесен на градския площад за кражба от местен обитател.