Джимс почувствува другарството на неприятелите си. Отначало бе мълчалив и затворен и говореше само когато учтивостта го караше да се насили. Забелязваше, че много очи го заглеждат със съжаление, а това прибавяше и срам към бремето на неговата мъка и от време на време, когато се стараеше да изправи увисналите си рамена, съчувствени ръце се протягаха да му помогнат въпреки нежеланието му. Здравето се възвръщаше бавно, но на втората седмица от свободата се случи нещо, което раздвижи по-живителна струя в жилите му. Той чу двама войници да си говорят на улицата. Говореха за куче — едно трикрако, което минало пред техния строй, когато били готови да открият огън срещу французите.
Когато се завърна в стаичката, която все още заемаше в Общата болница, мер дьо Сент-Клод реши, че отново го е хванала треска. На следния ден той излезе да търси кучето и намери и други, които бяха видели същото, което бе видял и той с очите си. Но Джимс не задаваше въпроси освен между другото, нито откриваше причината на своята заинтересованост. Знаеше, че кучето не може да бъде Дран, и все пак търсеше именно Дран. Това чудновато състояние на ума го тревожеше и той се чудеше дали е останал напълно нормален след боледуването си. Да мисли, че Дран се е избавил от отмъщението на Тиаога и е изминал стотици в или през пустошта до Квебек, положително бе указание, че не е. Продължи да търси, като се мъчеше да се убеди, че го прави за развлечение, здравословно за тялото, и че не надежда или вяра, а любопитство го подтиква да намери трикракото куче. Понеже Долният град бе свърталище на повечето кучета, Джимс прекара много време сред неговите развалини, но без успех.
Търсенията му стигнаха неочакван край на улица Сен-Луи, където живееха много от аристократичните семейства на града. Нанси Ганьон, която се е казвала Нанси Лотбиниер, преди да се омъжи за Питър Ганьон, и е била една от много обичаните хубавици на града, описва случката в писмо до Ан Сен-Дьони-Рок и това писмо, отчасти неразбираемо поради годините, е много скъпо притежание на това семейство.
Бях излязла от къщата — пише тя — тъкмо навреме, за да видя една странна фигура да се спира пред желязната портичка, която я делеше от моравата, където кучето наблюдаваше малкия Джимс как играе с кубчета и пръчици. Беше войник с избеляла френска униформа и болнична значка на ръкава и очевидно бе току-що се привдигнал след ужасно боледуване. Когато той залитна към вратата с чудноват вик, аз си помислих, че ще му прилошее и забързах към него. Тогава стана нещо най-изумително. Кучето се нахвърли право върху него и аз така се уплаших от ненадейността на това нападение, че изпищях колкото ми глас държи и грабнах една от пръчките на детето с намерение да пропъдя животното от жертвата му, когато за мое още по-голямо изумление видях, че и човекът, и кучето бяха явно обзети от безумна радост. Постъпката на кучето, както и моето изпищяване накараха малкия Джимс да се разплаче високо, а Тоанет и баща ми дотичаха до вратата, чули уплашения ми вик. Не зная дали ще забравя някога това, което се случи после. Тоанет се хвърли първо към детето, сетне видя мъжа до портата и викът, който се изтръгна от устата й, ще звучи в ушите ми до самата ми смърт. В същия миг тя се озова в прегръдките на тази нещастна развалина с войнишка униформа; тя го целуваше и плачеше така, че с лудуването на кучето и още по-силните крясъци на детето (да не споменавам моя смутен вид с пръчката) ние започвахме да привличаме вниманието на минувачите…32
По този начин Джимс намери жена си и сина си. На тяхната драма бе съдено да се запомни, защото това беше бележит случай в преходния период на една страна, народ и обичаи, на които историята не можеше да гледа твърде леко. Ръкописи и писма се занимаваха с този случай, докато, почти забравен, той остана само мълва сред хиляди други за дни и години, ехото на които заглъхва все повече, колкото минава времето. Старият дом на семейство Лотбиниер на улица Сен-Луи, близо до жилището на прекрасната, но спечелила позорна слава мадам дьо Паен, стана свидетел на тази среща и би ни разказал как се сглобиха всички липсващи подробности, ако можеше да говори. За Джимс няколкото минути след като влезе в този дом, където Нанси и баща й отведоха него и Тоанет, с черна прислужница, завършваща шествието, бяха почти толкова недействителни, колкото и последните съзнателни моменти на Джимс в Равнините на Абраам. Вътре Нанси сложи детето в прегръдките, в които той все още държеше Тоанет и Джимс бе изненадан от откритието, че има син. Бе тъй завладян от нахлулите чувства, че не видя Хепсиба Адамс, който прекоси пипнешком просторния хол, за да разбере защо е цялото това възбуждение и викове. Хепсиба Адамс с кръглото му невиждащо лице и глас, пресекващ от радост, когато големите му ръце се увериха, че Джимс е жив, добави, както Нанси твърдеше в писмото си до Ан Сен-Дьони-Рок, „последното доказателство, че господ се вслушва в молитвите“.
32
Писмото, от което са взети горните редове, носи датата 12 декември 1759 г. и е било изпратено от Ан Сен-Дьони-Рок в Троа Ривиер, където стигнало чак през март 1760 г. според надписа на самото писмо. — Б.а.