Джимс не можеше да й каже, че е станало така, понеже е убил Тиаога.
Както звънът на камбаната отзвуча като благослов над Равнините на Абраам, така мир и щастие се възцариха по стъпките на завоевателите на Нова Франция. С един замах на перото половин континент мина от ръце в ръце и от амвоните на Горна и Долна Канада, както и от амвоните на Английските колонии се издигнаха гласове, които благодаряха на бога, че конфликтът е приключил. Дори победените ликуваха, защото през месеците на крайната агония душата на народа бе изсмукана от покварата и продажността дотолкова, че хората загубиха вяра и приемаха идването на британците като гаранция за свобода, а не като бедствено поражение. „Най-после настъпи краят на войната на този континент“ — каза в проповедта си пасторът Томас Фокскрофт от Старата църква в Бостън, защото като милион други негови съотечественици не можа да предвиди още по-голямата война за американска независимост, от която го деляха по-малко от петнадесет години. И ехото се откликваше: „Най-после настъпи краят на войната!“ Слънцето пак лееше златна многообещаваща светлина. Хората смятаха, че дните им принадлежат, граничните области дремеха, най-отмъстителните диваци се оттеглиха в своите твърдини, жените пееха, а децата играеха с нови мечти пред очите. Това бяха дните на раждането на една нации, когато британците се смесиха с онези, които бяха сразили, и превърнаха Нова Франция в Канада.
През пролетта на 1761 година Джимс се завърна на Ришельо. Мадам Тонтьор, сломена духом и с укротила се злоба, повери на него и на дъщеря си просторните владения на имението Тонтьор, което тя не искаше да види никога пак. Това, че бъдещият им дом щеше да бъде издигнат сред места, свързани с трагедия, която ги събра, и където щяха да усещат присъствието на обичани от тях хора, намерили там и щастие, и смърт, будеше у Тоанет и Джимс радост, която само те можеха да разберат. Защото овъглените развалини на имението Тонтьор и на Забранената долина бяха тяхното „у дома“, дори за Хепсиба Адамс, и когото стигна святата за тях земя, напусната преди пет години, Джимс писа на Тоанет, която чакаше в Квебек, и й разказа как усмихнато го посрещнали хълмовете, колко зелени били изоставените ливади и че навред били поникнали цветя, за да украсят самотата и сетната почивка на техните покойници. След това се залови за работа с мъжете, които бяха дошли с него, и в златното сияние на септември отиде да прибере Тоанет и сина си. Синкав пушек отново се заиздига от комините на къщите по крайречието, а на следващото лято мучене на добитък и блеене на овце се чуваше надвечер, старото колело на вятърната мелница се въртеше, както едно време. И често Тоанет отиваше на кон заедно с Джимс към Забранената долина, понякога с коса, навита на къдрици, и панделка, вееща се на вятъра.
През тази втора година, когато бодливите шушулки на кестените се зазеленяха по билата, някакви пришълци слязоха по пътеката от хълма Тонтьор една вечер — двама мъже, жена и девойка. Мъжете бяха от племето сенека и мелничарят, който ги срещна пръв, ги загледа с подозрение и изненада, защото, макар девойката да беше хубава, а жената бяла, мъжете, които ги придружаваха, имаха свиреп вид и бяха високи и белязани от битки. Бяха също много горди, отминаха мелничаря, без да обърнат внимание на заповедта му да кажат кои са, и се запътиха към господарската къща, последвани от жената и девойката, където Тоанет ги видя и нададе такъв вик, че мелничарят изтича да си вземе пушката. Така Тиаога дойде в имението Тонтьор, за да покаже на Джимс белега от неговата стрела, а с него бяха Горската гургулица, Шиндас и Мери Даглен. Много години след това, преди да го убият в погранична схватка, предшествувала американската война за независимост. Тиаога идваше често в долината на Ришельо. В течение на времето купчината меки кожи и яркоцветни пера, които донасяше, ставаше все по-голяма, защото на Тоанет и се роди още едно момче, после момиче, тъй че три деца винаги чакаха с нетърпение идването му и старият воин трябваше без почивка да трупа съкровища за тях. Веднъж в годината Мери и Шиндас идваха на гости в имението и довеждаха със себе си децата си, когато те станаха достатъчно големи, за да пътуват през пустошта. Горската гургулица не се завърна в Ченуфзио Токана, сакатият й баща не беше устоял в доблестната си борба предишната зима и бе умрял. Тя живя с Тоанет и Джимс до деветнадесетгодишна възраст, когато се омъжи за млад французин, земевладелец, на име дьо Понси, чиито потомци още живеят в долината на Ришельо.