В едно от купчината пожълтели писма, с дата 4 юни 1767 година, може да се прочетат следните редове, писани на Нанси Лотбиниер-Ганьон от Мари-Антоанет Бюлен:
Скъпа моя Нанси,
Мъка ни споходи тук, в имението Тонтьор. Умря Дран. Аз вече не се съмнявам, че господ е дал душа на животните, защото, където и да погледнем, чувстваме липсата на Дран, а вече две седмици са изтекли, откакто го погребахме близо до черковния двор. Все едно, че сме загубили дете, което ни е обичало, или — повече от това — някой, който ни е пазил и обичал. Дори снощи малката Мари-Антоанет заспа разплакана, защото Дран не идвал, когато го вика. Аз не мога да сдържа сълзите си, колчем се сетя за него, та дори и Джимс, колкото и да е силен, се извръща от мен, когато минаваме край черковния двор, понеже го е срам от онова, което може да видя на лицето му. Дран беше всичко, което ни бе останало от онези другите дни… той и Хепсиба. А най-много ме боли сърцето зарад Хепсиба. От години насам скъпият ни Дран беше водил слепия с каишката си и мисля, че те умееха да си приказват. Сега Хепсиба толкова много седи сам, страни от другите и всяка вечер го виждам да отива опипом до черковния двор, сякаш се надява да намери там някого! О, колко ужасно нещо е смъртта, която кара всички ни да се терзаем от скръб тъй дълго! Но не бива да чета проповеди, нито да изливам болката си, защото ще те накарам да съжаляваш, че не съм мълчала още един месец. Юни е прекрасен тук. Розите…
Интересно дали тъмните петна по жълтата хартия са от сълзи.