Катърин се усмихваше на мъжа си, а очите на Анри светваха от щастие в отговор на тези усмивки, когато от покоя на красотата, които обкръжаваха техния дом, се издигна пронизителен, смразяващ кръвта вик — вик, който сякаш пресече всеки звук във въздуха, стигна до гълъбите и ги накара да се отклонят уплашено от пътя си, стресна флегматичния вол пред обора, вик е чудовищна сила и устрем — и с този вик някаква раздърпана фигура изскочи срещу тях от скривалището си сред раззеленяващите се храсти в градината на Катърин.
С едно движение на рамото си Анри запрати чувала с брашно на земята, пред него Джимс метна дългата си пушка на свитата в лакътя ръка, а Дран се скова и мрачно изръмжа. Свирепо и заплашително чепатата и тайнствена фигура се запъти нагоре по склона и Джимс провери кремъка и подсипа и застана готов, с палеца върху петлето на оръжието си, когато зад гърба на мъжа си и сина си Катърин първо изненадано хлъцна, след това леко изписка и се втурна край своите закрилници да посрещне с отворени обятия приближаващия непознат.
— Това е Хепсиба! — извика тя. — Това е Хепсиба!
III
Вълнуващите думи едва се бяха отронили от устните на майка му, когато Джимс остави пушката на земята и хукна подир нея, но колкото и да бързаше, тя го превари и се озова в прегръдките на брат си, преди момчето да успее да я настигне, а баща му, с пуяка в ръце, но без брашното, веднага се отърси от изумлението си и се спусна надолу, за да се присъедини към тях. Когато той пристигна, Хепсиба Адамс прегръщаше Катърин с едната ръка, а с другата беше наполовина вдигнал Джимс до рамото си. В същия миг той се освободи дотолкова, че да може да протегне ръка, корава и възлеста както старият дъб, който пазеше хижата от следобедното слънце.
Ако някога е имало човек, който да прилича на дъб, с неговата свежест, сила и груба снага, този човек беше Хепсиба Адамс, индианският търговец. Имаше нещо у него, което караше човек да се сети за Дран-дран-недодран. При всичко това нямаше същество с по-приветлив вид, което приятел или неприятел би искал да срещне. Хепсиба отстъпваше с половин главя по ръст на Анри, не беше и сух като него. Раменете му бяха широки, тялото дебело, а лицето кръгло като ябълка и почти толкова румено, с отпечатани по него следи и белези от напрежение и схватки, но по такъв начин, че веселата му живост и доброто настроение в блесналите очи по-скоро се подчертаваха, отколкото пострадваха от превратностите на съдбата. Беше без шапка и на темето си имаше пространство колкото чаена чинийка голо като яйце, но под тази „бенка“, както я наричаше Хепсиба, червеникаворусата му коса беше гъста и буйна и краищата й се къдреха, така че с много малко усилие на въображението човек би могъл да го вземе за католишки монах с бръсната глава, минал през тежко сражение с последователите на сатаната.
Когато възбудата на първите мигове от срещата премина, Катърин се поотдръпна от този обесник — нейния брат — и го загледа с очи, светнали от обич, но в които блестеше същевременно преценяващ и съзерцателен въпрос, който устните и веднага изразиха с думи:
— Хепсиба, толкова съм щастлива да те видя, че чак сърцето ми спира, като те погледна, но все пак забелязвам, че не си изпълнил обещанието да не се биеш вече, защото едното ти ухо е нахапано, носът е изкривен, а когато се видяхме преди две години, тоя белег над окото го нямаше!
Обветреното лице на Хепсиба се разтегна в усмивка.
— Не мога да кажа такова нещо за твоето носле, Катърин, защото то става все по-хубаво от година на година — каза той. — Но ако му се случеше да се сблъска с холандски юмрук, както това стана с моя нос в един малък двубой в Олбъни, смятам, че и то щеше да се поразкриви или нямаше да остане никакъв нос изобщо. А колкото за нахапаното ухо, какво може да очаква човек от един французин (с изключение на твоя благ съпруг), когато му се удаде случай да използува зъбите вместо юмруците, които господ му е дал, за да се бие с тях? Белегът на лицето е само черта, останала от ножа на един индианец онайда, когато се беше заблудил с мисълта, че съм го изиграл в една сделка, което никога не правя, защото не съм лъжец! Но нима това е всичко! Не си ли държала по-добра сметка за състоянието ми?
— Плешивото петно е малко по-голямо, Хепсиба, и е толкова равно и кръгло, да му се не начудиш!
— То е, защото дадох на един фризьор от племето сенека хубава брадвичка и дръжка, за да оскубе космите по индиански и да го направи такова, сестро. Не ми харесваше тая плешивина, такава една неравна, като накапано от свещ отгоре на главата ми, но сега, както е кръгличка, ми харесва.