— И като се засмя, забелязах, че ти липсва един зъб.
— То беше само втора порция от юмруците на холандеца. Божичко, трябваше да видиш как се би тоя холандец от Олбъни!
— Ами дрехите ти — каза Катърин, като заговори най-после за главното, което занимаваше ума й. — Имаш вид, като че те е газила мечка. Хепсиба, да не се е случило нещо… някъде наблизо?
— Съвсем дребна работа, сестричке. На няколко мили оттук налетях на куп французчета, които казаха, че съм бил далече от Нова Англия и си наумиха да ме накарат да се върна. По това не беше нищо, съвсем нищо. Малко ме е срам заради теб, Катърин, защото ти не забеляза най-важното!
— И какво е то?
— Моят корем — заяви Хепсиба И се хвана с двете си възлести ръце за обемистия търбух. — Той е спаднал, свил се е, както можеш лесно да видиш. Хлътнал е така, че ме боли гръбнакът, смъкнал се е и се е стопил, та е станал като на някоя дамичка. Закърнял, събрал се, съсухрил се и се смалил — направо се е изкорубил и измършавял от липса на храна! И ако не ям съвсем скоро…
Останалото не се чу, заглушено от прегръдката и смеха на Катърин:
— Добричкият ми, скъпият ми Хепи!… Гладен… вечно гладен, и никога няма да се промениш; но и Анри и Джимс са гладни, пък и аз също, тъй че ще вечеряме, кажи-речи, щом накараме комина да запуши. Ах, толкова много се радвам, че си дошъл!
— И аз — най-после успя да вмъкне една дума и Анри.
Джимс дърпаше тоя непрокопсан скитник, своя вуйчо, за ръката и го замъкна обратно горе да си прибере пушката.
Когато те се отдалечиха, радостта по лицето на Катърин се засенчи за миг от внезапна сериозност.
— Няма да е зле известно време да не изпускаш нашия Джимс от очи, Анри — предупреди тя. — Хепсиба, както много добре знаеш, е изключително нехаен и безразсъден човек и умът му е вечно пълен с глупави приумици и хрумвания, които са извънредно привлекателни за хлапаци и от които, зарад Джимс, ме е малко страх.
Но Анри само се закиска, защото му дойде наум, че да бъдеш учен на разни фокуси от човек като Хепсиба Адамс, е всъщност голям късмет.
Тогава Катърин видя, че от големия каменен комин излиза струя дим.
— Хепсиба е вече наклал огън — каза тя.
Когато влязоха през широката двукрила врата в кухнята. Анри с наслада пое дълбоко дъх, а от Катърин се изтръгна възклицание на приятна изненада. Това беше голяма кухня — тридесет фута от единия край до другия и двадесет фута8 на ширина — и през западните прозорци нахлуваше сетната дневна светлина. Към това побледняващо осветление се добавяше по-розовият блясък на голям пън и огромен куп жарава точно срещу тях, когато влязоха. Анри беше се занимавал цял месец с изграждането на огнището и дори най-внушителната сеньория край Ришельо не можеше да се похвали с нещо по-хубаво. Беше настанил Катърин и Джимс при една леля в Трите реки, докато градеше техния дом, и когато видя за първи път огнището, Катърин направо влезе в него, без да навежда глава: а то беше така широко, както и високо, че Анри беше направил пейки от двете страни вътре в отвора на комина, а над тях имаше куки, където да закачваш оръжие и дори чекмедженца, вградени в камъка, за неговите лули и тютюн; а по-надълбоко все още далеч от пушека и саждите, имаше много други куки за Катърининото богатство от тенджери, котлета и тигани, тъй че огнището беше кухня само по себе си и уютно кътче за бурни зимни вечери. Въпросът за снабдяването с гориво, който отначало поуплаши Катърин, никога не беше тревожил Анри, защото зиме той довличаше с вола огромни чукани от широколистни дървета, шест фута дълги и два фута дебели, които вкарваше на ролки през вратата до самия огън; и с едно такова дърво в дъното и две-три по-малки да го подпират се осигуряваше за цяло денонощие и така беше не само много по-удобно, отколкото ако беше горил по-малки дървета, но си спестяваше и доста рязане и цепене.
Това, което изтръгна възклицание на изненада и удоволствие от Катърин, бе оживеното състояние на огнището — както и уханието на готвещи се ястия, което ги посрещна. Още в най-ранните спомени на Катърин брат и винаги се е хвалил с майсторството си на готвач, а сега явно не беше губил време след неочакваното си пристигане. Пет-шест вериги бяха спуснати от клиновете в дебелата дъбова напречна греда седем фута над огъня и на куките в края на тези вериги висяха тенджери и котлета, които вдигаха пара, вряха и издаваха весели звуци с танцуващите си оловни капаци, които къркорещата вода надигаше с жива и приятна мелодия. Но за Анри, който винаги бе обичал звука на тези къкрещи тенджери с игривата им веселост и обещание на вечеря, още по-примамлив беше големият къс еленово месо, който Хепсиба бе закачил да се пече пред огъня. Беше пренебрегнал холандската фурна на Катърин — тази метална кутия с едната страна открита към огъня, — с която тя извънредно много се гордееше, и беше заместил този домакински уред с по-примитивното приспособление от дебела кълчищна връв, вързана за дървено колче на тавана, на края на която, в лумналата жега на огъня, бе здраво закачил бут от млад елен. Като усучеше от време на време връвта, месото се въртеше бавно за интервал от няколко минути, а сокът се стичаше капка по капка в подложената отдолу тавичка. Това, че Хепсиба е наглеждал печеното и го е поливал често със соса, личеше от тъмнокафявия му и апетитен вид, както се въртеше бавно пред огъня, сякаш под грижите на невидими ръце.