Джимс беше видял трагедията на зле насочената шепа кал и знаеше, че не Пол, а Тоанет го дърпа тъй злобно за косата. Има болка, която крие в себе си парещо задоволство, и това чувство се наложи на Джим, докато се биеше отчаяно с Пол, и се усети нападнат предателски отзад. Защото Пол, а не той бе виновен за случилото се на Тоанет. Ако не се беше навел така страхливо и оставил тинята да улучи нея, това нямаше да стане. Само за няколко секунди горчивината на тази мисъл, основателна и правдива, разпали у него смелост и твърдост, пред които досегашната му решителност изглеждаше съвсем незначителна. Той вече не се биеше, за да спечели одобрението на Тоанет, а срещу нея, срещу Пол Таш, срещу целия свят. Тоанет, която го дърпаше за косата и биеше по гърба, издигна борбата му до епични висоти. Болката на това чувство изпълни с нова сила мършавите му ръце и тяло и той заудря и задраска още по-яростно, в резултат на което по-тежкият му, но и по-нежен противник се огъна пред натиска и двамата пак се търколиха на земята. Тоанет падна заедно с тях, дългата и пола пречеше на краката им да действуват, широкополата шапка висеше като козирка над лицето й, прекрасно накъдрената коса се разчорли и изцапа с кал, ръцете удряха ядно когото й паднеше от двамата.
Джимс си даваше сметка за присъствието на Тоанет в това mêlée16 и физически усещаше нейната войнственост, но в заплетеността на действията, които се развихриха сега над и около него, нямаше възможност да избира как да използува ръцете, краката, зъбите и главата си; и когато най-после се видя освободена, Тоанет с мъка се изправи, значително пострадала и така раздърпана, че никой не би познал в нея изящната малка господарка на сеньорията, дошла тъй гордо в стопанството на Люсан преди малко. Хубавата й шапка лежеше стъпкана в калта. Роклята бе смачкана и измърсена, ръцете и лицето — изцапани с пръст, а косата тъй объркана и раздърпана, че почти я покриваше цяла. Въпреки това физическо състояние вътрешно девойката гореше от още по-голямо желание да се бие; тя сграбчи твърдо като дърво стъбло от миналогодишен слънчоглед, което се валяше в калта, и сполучи да го стовари с такава сила, че вместо Джимс, цапардоса Пол по главата и го просна като огромен паяк. Това сложи край на сражението за Тоанет, тя нададе вик на уплаха, когато видя какво е направила.
Около половин минута преди добронамерения, но погрешно нанесен удар на Тоанет Джимс вече силно се задъхваше и би могъл да се закълне, че или Пол, или Тоанет, или и двамата го удрят с дървени чукове, като този, който видя в ръката на аукционера. Това впечатление бе породено у него единствено от юмрука на Пол приведен в действие с удвоена сила и скорост от факта, че зъбите на Джимс в момента бяха болезнено впити в уязвима част от неговата анатомия. Пол се съвзе от удара на Тоанет, преди Джимс да може да се възползува от положението, и за това, което стана в течение на секундите или минутите на последната им схватка в този двубой, Джимс можеше до голяма степен само да се догажда. След малко се видя да седи, без да има кого да удря. Пол беше извън неговия обсег, Тоанет също, обаче той чуваше гласовете им и като обърна глава, ги откри на няколко крачки, странно замъглени, да се движат към къщата на Люсан. Джимс се опита да извика, понеже мислеше, че Таш бяга като всеки страхливец, но нещо го задави в гърлото така, че не можеше да си поеме достатъчно дъх, за да издаде звук. Опита два пъти, а след това направи усилие да се изправи и подгони бития си противник. Но пред погледа му всичко се въртеше. Оборът на Люсан беше ту тук, ту там. Джимс се задушаваше, гадеше му се и нещо топло капеше от носа върху ръцете.
Ужасна мисъл проблесна в главата му и го порази така ненадейно, че той остана да седи, втренчил се право напред, и почти не обърна внимание на две фигури, изникнали от гъстите храсталаци на двадесетина крачки, където се бяха укривали. Мисълта се превърна в убеждение. Той не беше победил Пол Таш! Пол беше го победил… и то така убедително, че на Джимс все още всичко му се въртеше, когато се изправи на крака.
Очите и главата се избистриха бързо, щом му стана ясно, че е бил победен. Тогава позна двамата, които идваха към него по края на злополучната поляна. Единият беше вуйчо му Хепсиба. Другият — бащата на Тоанет. Двамата открито се хилеха на външния му вид и когато дойдоха по-наблизо, Джимс чу Тонтьор да казва с нещо като поверителен шепот:
— Дали това е наистина вашият petit-neveu17, приятелю Адамс, или едно от прасетата на Люсан, което се е валяло в локва? Дръжте ме, че това, което видях, ще ме накара да се пукна!