Тогава за изумление на Джимс вуйчо му направи крачка назад, огледа Тонтьор, който също се беше изправил на крака, и се преви от смях. Бащата на Тоанет, след като мозъкът му се охлади от студената вода, сякаш нямаше съвсем нищо против това и Джимс, застанал с вдигнатата наполовина тояга, готов да нанесе един coup de grâce19, има удоволствието да види как двамата мъже, които преди малко се бяха хванали за гушите, здраво си стиснаха ръка.
Момчето пусна тоягата, изтича при дрехите си и започна да се облича, а Дран остана до него с чувството, че се е озовал пред положение извън кръга на понятните за него неща. От миг на миг, както му се струваше на Джимс, двамата, които доскоро се биеха, се развеселяваха все повече, докато най-после в момент на вдъхновение Тонтьор заяви, че има само едно нещо, което може да сложи край на случилото се, а то е бутилка от сливовата ракия на мадам Люсан.
Джимс почака те да се отдалечат към дома на Люсан, без да отговори на заръка да остане на това място, докато вуйчо му се върне. Това нямаше намерение да направи. Дори другарската похвала и насърчението на Хепсиба преди идването на Тонтьор, а след това неочакваното спречкване, породено от тази среща, не бяха никак уталожили болезненото чувство в гърдите му. Това, че вуйчо му го беше похвалил за сърцатото му сбиване с Пол Таш и беше го защищавал дотам, че да се сбие с техния съсед, го изпълваше с мъжество и гордост; но в същото време вътрешно го измъчваше една болка, която надделяваше над всичко и която се превърна в тежка мъка, когато погледна останките от смачканата и изпоцапана шапка на Тоанет. Пред него изпъкна видение от преди един час, когато под тази шапка беше видял великолепни меки къдрици, прекрасно розово личице и две светнали очи, които му се усмихнаха с ново дружелюбие. В разгара на боя с Пол тези подробности се бяха изплъзнали от ума му, но сега се върнаха и му се натрапиха по-живо, отколкото, когато бяха съществували в присъствието на самата Тоанет. Тя прие подаръка и с това той почти прекоси моста, който щеше да го отърве от неговата самотност. Тоанет в своето ново сияние и великолепие се беше приближила до него повече от всеки друг път преди.
Унило Джимс не сваляше очи от шапката й. За него тя олицетворяваше трагичният край на всичките му надежди и нищо в жалкия, окаян вид на тази шапка не будеше у него желание да се усмихне или да се засмее. Тя беше нещо повече от смачкана подробност от изящен тоалет. Представляваше самата Тоанет, част от нея, сплескана и стъпкана в краката му, символ на ожесточената омраза, която сигурно ще храни към него завинаги след тази случка. Джимс се наведе и вдигна шапката. Елегантното перо беше паднало. Периферията беше пречупена. При схватката на вуйчо му с барона дървеният крак на Тонтьор бе пробил в нея голяма дупка. Беше се спекла от кал и мръсотия и започваше да изсъхва. Въпреки това пръстите на Джимс никога не бяха треперили така, както когато я взе в ръце и предпазливо се огледа да се увери, че няма любопитни очи да го наблюдават какво прави. Буца заседна в гърлото му и Дран, който стоеше тихо, впил поглед в лицето на господаря си, видя очите му да се наливат със сълзи. Джимс премигна, за да ги отрони, коленичи на брега на вира и заплакна шапката, докато тя се превърна в ръцете му в безформена маса, но възвърна малко от своята мекост и лъскавина.
След това отиде при бащината си кола да си вземе лъка и стрелите. Не се мъчеше да се скрие, пито имаше чувството, че бяга, когато се запъти към къщи, без да се обади на баща си или вуйчо си.
Той изчезна в гората и вървя бързо миля след миля между безмълвни гъсти редици дървета, а Дран тичаше до него. Изгаряше го ново чувство. Това бе чувство за някаква промяна, духовно преобразуване, физическо израстване. Светът около него не бе същият, през който беше минал по тази пътека рано сутринта, нито той беше същият Джимс. Дран го долавяше с инстинкта на животно, обожаващо господаря, когото следва. Да знаеше какво се е случило, майката на Джимс щеше да прочете мислите и изживяванията, които бавно се изписваха на лицето на момчето, и те щяха да я изплашат, защото майката се страхува от деня, когато детинското напусне рожбата й като прекрасна сянка, за да бъде заместено с по-строго изражение на зрелостта. Катърин беше задържала настъпването на този ден за Джимс колкото можеше по-дълго дори в едно време и място, където суровостта на живота и на обществените отношения учеха податливите младежи отрано да поемат задължения и отговорности. Сега той бе настъпил въпреки нейната воля. Самият Джимс не можеше да си даде сметка за това, макар да чувствуваше натиска на новите усещания. Събитията на един час го бяха направили по-възрастен. Това бе час, през който беше загубил, но пък със загубването на дребни неща, без да го съзнае, беше спечелил много по-значителни. Пол Таш го би. Хладното приятелство на Тоанет се беше превърнало в омраза. Мечтите му бяха разбити, розовите надежди предадени на забвение. Въпреки това нови сили се зараждаха в душата му и това го караше почти да ликува.