Ако Хепсиба бе хранил някакво съмнение в смелостта на племенника си, то се разсея от тази бдителност на момчето и готовността му за действие.
Като погледна Джимс в лицето, Хепсиба се увери, че той не беше избягал.
— От теоретична гледна точка аз съм вече мъртъв — заговори той. — Джимзи, срамувам се от своето нехайство и се гордея с твоята предпазливост. От това разстояние би могъл наполовина да ме пронижеш със стрелата!
— Не наполовина, а от край до край — поправи го Джимс. — Правил съм го с рогач.
Очите на Хепсиба светнаха от удоволствие, като чу нотката на спокойна увереност в гласа на момчето.
— Защо избяга? — поиска да знае той.
— Не съм избягал — отвърна Джимс и посрещна с пламнало възмущение погледа на вуйчо си. — Ти избяга от мен… с Тонтьор. Аз нямаше да тръгна така с Пол Таш!
Те продължиха по пътеката, момчето упорито мълчеше, а на лицето на Хепсиба се четеше сериозна замисленост. После той сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:
— Синко, какво мислиш за мен, задето направих това?
— Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя — отговори Джимс, устремил поглед право напред.
— Но аз не мразя Тонтьор. Той ми харесва.
— Защо се сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби с дървения си крак?
Хепсиба не отговори веднага на такова тънко логическо съображение и твърдостта в гласа, който говореше до него, толкова различна от онази на момчето, което бе утешавал и насърчавал до вира, го накара бегло, но въпреки това по-изпитателно да го погледне в лицето. На два пъти понечваше да заговори, ала всеки път устните му оставаха затворени при спомена за сестра му и за разговора, станал между тях, когато Джимс спеше. После мислите, които го занимаваха, бликнаха, въпреки че обожаваше Катърин и въпреки желанието си да не престъпва настойчивата и молба и да не си развързва езика в присъствие на Джимс.
— Да се биеш — заговори той със снишен глас, подхващайки предпазливо забранената тема, сякаш Катърин можеше да е наблизо и да слуша, — значи да живееш, то е солта на съществуването и най-умното нещо, което е било измислено. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, с време ще го разбереш, мойто момче. Той пречиства характера на народите, прави от религията това, което е, и оправя неприятностите на хората точно както го е предвиждал господарят на силите небесни. С което искам да кажа, Джимс, че най-големите и най-трайните приятелства се сключват чрез бой, между народите, както и между хората, и когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига ръката да е здрава и честна, ти си спечелил приятел завинаги.
— Аз не бих стиснал ръка на Пол Таш — каза Джимс. — Никога. Някой ден ще го убия.
Спокойният му тон събуди у Хепсиба чувство на тревога. Той пак си мислеше за Катърин и продължаваше да преценява момчето.
— Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо — възрази той. — А воюване ще има да падне достатъчно, преди да имаш време да пораснеш много-много, Джимс. Тогава научи хватките, които ще ти покажа, дръпни му един бой на тоя Таш и му стисни ръка. Това е най-хубавото в играта.
Напрегнатото лице на Джимс се поотпусна при тези думи на вуйчо му и добродушния смях, който ги последва.
— Никога няма да стисна ръка на Пол Таш — повтори той. — Аз ще му тегля един бой. Някой ден може да го убия.
— Това по̀ ми харесва — одобри Хепсиба. — Ти може да го убиеш, което не значи непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза. Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата до неизмерими висоти, кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и буренаци в криволиците на живота, прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигаш до момент, когато не можеш да се изсмееш, като изтрещи твоята тиква или тази на другия, тогава тя е р-разрушително нещо, най-лошото, което може да излее чашата на опустошението върху земята. Джимзи, тъкмо това обхваща страната сега — същата отрова на омразата, с която ти се хвърли срещу младия Таш, и идва денят (той е вече почти настъпил), когато тя ще залее тоя твой свят с такива червени и ужасни пламъци, че и всемогъщият господ не ще може да ги потуши!
Забравил се, Хепсиба издигна гласа си под натиска на чувството, което никога не угасваше у него съвсем и при смайващите думи, които изричаше, мислите на Джимс се откъснаха от Таш и той загледа вуйчо си изненадан, с широко отворени очи. Хепсиба продължаваше, изпълнен с виденията на надвисналите събития, което бе описал предишната вечер на Катърин и Анри, и кръвта на Джимс се раздвижи от картините, които вуйчо му рисуваше: как техният свят в пустошта не бъде обхванат от кланета и война.