Тонтьор беше еднокракият воин-сеньор, от чиято мелница долу в долината четиримата се връщаха у дома си.
Очите му бяха проследили жената със сдържан и преценяващ копнеж. „Анри Бюлен е чудноват човек — помисли си той. — Може да е малко смахнат, може дори да е глупак. Но е и много щастлив съпруг, за да притежава жена с хубавото лице и снага и с прекрасното непорочно сърце на Катърин.“
Малкият Джимс беше щастливо момче, задето има такава майка.
Дори и това негодно куче имаше късмет. При това индианско! Мръсно, негодно. Жалко подобие на куче, без душа, което тя хранеше, милваше, на което се усмихваше — както я беше виждал да се усмихва.
Тонтьор заби дървения си крак в меката пръст, когато те изчезнаха оттатък ливадите му в лъката. Кралят на Франция го бе удостоил и той бе първият от многото геройски сражавали се феодали, заселени край Ришельо, за да задържат англичаните и червенокожите им варвари. Том пазеше вратата на големия воден път, който водеше право към сърцето на Нова Франция. Ако англичаните дойдеха със сатанинските си ловци на скалпове, от племената мохок и сенека, щеше да им се наложи да минат първо през неговия труп. Никой генерал не би могъл да получи по-голямо отличие. Почит. Богатство. Ширно владение, над което той бе цар.
И въпреки това…
Той завиждаше на Анри Бюлен.
Беше късно следобед. Майските сенки се издължаваха към изток. Слънцето още кротко огряваше земята с меко златно сияние, което не жареше и не слепеше — искрящо море, разляло се в топли вирове, и струещи покривала над земята, която сякаш мъркаше тихо, обгърната от мир и радост. Тъй беше от сутринта. Тъй беше вече дни наред. Валял бе спокоен дъжд, извлякъл зелени кълнове от почвата; имало бе ветрове, тъмни облаци и тътнещи гръмотевици, но само вечер, от две седмици насам, до този четвъртък следобед. Всяка зора идваше със слънчев блясък, с птичи песни, свиване на гнезда, цъфване на цветя, с по-голяма плътност на зелените бои в гората.
Беше тъй тихо този следобед, че можеше ясно да се чуе бръмченето на пчелите, а наред с този дружелюбен и успокояващ звук ромолящо съзвучие на текущи води, проправящи си път в стотици ручейчета и потоци надолу към ливадите край реката Ришельо. Не лъхваше вятър, за да помръдне лист или вейка, и въпреки това навред наоколо като че ли се усещаше живо дихание на нещо — дух на растящи неща, песен на цветя, ухаещ смях, избуял по хълма и долината, сякаш твърде потаен, за да бъде доловен от човешкото око и ухо.
Беше този час на следобеда, когато птичките пеят тихо. Утрото бе чуло тяхното негодувание, великолепното и безстрашно предизвикателство на пернатите певци, отправено към всичките духове на тъмнината, но с идването на късния следобед, залеза, вечерта, тези същите песнопойци влагаха нотка на благодарност и молитва в смекчените си нежни гласове. Тъй пееше сега един дрозд. Към него се присъедини мелодията на чучулига. Коприварчета със сребърни гърла свирукаха приглушените си песнопения в гъстаците. Цветя се стелеха под краката. На откритите места те покриваха земята с килим в бяло, розово и синьо. Цветя, птици и покои, златен свят, залян от залязващото слънце, засмени сини небеса над върховете на дърветата и куче, момче, мъж и жена, запътили се на запад.
На трима от тях, дори на кучето, Тонтьор им завиждаше.
Това куче има име, което му приляга, мина през ума на Тонтьор. Защото то беше печални останки от куче — дори още по-жалки от самия блестящ сеньор с неговото чуканче от откъснатия от снаряд крак и гърди с белези от удари с меч, които биха убили един обикновен човек. Кучето преди всичко беше едро, кокалесто и мършаво, телесен сбор от груби изпъкнали стави и възлести мускули, които си бяха такива от рождение, а не от глад. Беше грозно куче, тъй безнадеждно грозно, че човек неволно го обикваше от пръв поглед. Козината му беше четинеста и рошава, лапите огромни, челюстите дълги и отпуснати, а ушите — спомен от много трудно спечелени двубои с други нему подобни твари. Опашката беше наполовина откъсната, така че сега можеше да размахва само едно парченце. То ходеше с накуцване, тежко, неизменно накуцване, което като че разтърсваше дългото му тяло от единия край до другия, защото лявата му предна лапа, както кракът на Тонтьор, липсваше. Едно разкривено, весело, без всякакви претенции за хубост, обично куче, на което жената — в миг на прозрение за общата хармония — бе дала името Дран-дран-недодран. Тъй че Тонтьор бе наполовина прав, като го смяташе за жалки останки от куче, но в друго отношение не беше прав. Кучето не беше без душа — то я имаше и тя принадлежеше на момчето, неговия господар. В тази душа имаше дълбоко запечатал се белег от глада и насилието, претърпени в един индиански стан, където Анри Бюлен го беше намерил преди четири години и от съжаление към умиращото същество го беше донесъл у дома си за Джимс. Това беше белег, врязан дълбоко с тояги и ритници, рана, която никога не заздравя и която направи от кучето това, каквото беше — неуморен и подозрителен търсач на миризми и шумове в гората. То винаги вървеше една-две стъпки напред, дори когато денят бе изпълнен с птичи песни и леко вълнуваща мелодия на покой. То вървеше напред и този следобед. От четиримата, запътили се един подир друг на запад, то като че ли беше единственото, което бдеше и се ослушваше да не би опасност да се появи от красотата и тишината на обкръжилия ги свят. От време на време вдигаше очи към господаря си. На лицето и в очите му се четеше огорчение, кучето долови това след малко и изскимтя с тих въпросителен звук в гърлото си.