Вечер, когато домакинската работа и шетането свършваха, Анри и Катърин често се разхождаха из поляните и с радост оглеждаха извършеното, набелязваха работата за следващия ден и винаги крояха планове за момента, когато стопанството Бюлен ще се разрасне надлъж и шир около тях и ще обхваща двеста акра вместо тридесет. В тяхното въображение бъдещите ниви, ливади и овощни градини се рисуваха тъй, сякаш вече съществуваха, и двамата толкова често си бяха говорили за своите планове, че Катърин бе определила местата на оградите с техните порти и прелези и бе отбелязала горичките и дърветата, които искаше да останат незасегнати от брадвата. Тази вечер радостта им беше подсилена от присъствието на Хепсиба и Катърин сподели с него мечтата си за голяма ябълкова градина, която да покрие слънчевия склон на юг от Голямата гора, и му изброи любимите си сортове, които щели да засадят. Там, където сега имаха десетина дървета, които тепърва започваха да раждат, след няколко години щели да имат стотина или повече, каза тя. Анри, който виждаше по-неотложните и по-наложителни задачи, му посочи много акри гора за изсичане и изкореняване, низините за разчистване и пресушаване и голямото блато отвъд широколистната гора, което щял някой ден да отводни и да превърне в ливада. Сечището, където Хепсиба и Джимс бяха работили, било пет арпана, или седем и половина английски акра, и той смятал да го разчисти и подготви за разораване до следващата пролет. Пет арпана годишно била мярката, който си определил, и това щяло да му осигури повече от сто акра посевна площ до края на следващите пет години. Никой от двамата не се боеше от работа. Лицата им светеха от радост, когато си представяха, как ще изградят малкия си свят.
— В цяла Нова Франция няма да има тогава място по-красиво от нашия имот! — възкликна Катърин. Джимс ще си има жена и дечица, които ще играят и ще се веселят в тоя рай… А ей там, Хепсиба, дето са огромните дъбове и двата големи кестена, сме решили да бъде къщата на Джимс.
По-късно, преди да си легне, Хепсиба стоеше и пушеше лулата си под небесния свод, обсипан с бляскави звезди. Бе обкръжен от тишина, безмълвие, което ставаше още по-дълбоко поради звучащите в него малки шумове на живота: движението на дъха и пулсът на самата земя, шепотът на всичко, което расте, неясната и нивга незаглъхваща мелодия на въздуха, трептящ леко сред море от горски върхари. До него долиташе приятният шум от вола на Анри в обора и бълболенето на водата в ручея. Недалеч козодой извиваше самотна хубава песен, а от края на далечното блато друг му отговаряше. Повече от всички други дневни и нощни птици Хепсиба обичаше козодоите. Тяхната самотност и тъжовност събуждаха съчувствена нотка някъде в душата му и когато беше в настроение, той имитираше песента им с такова съвършенство, че птиците дружелюбно му отговаряха. Но тази вечер едва ли чуваше гласа им, нито изпитваше приятна тръпка в жилите си пред красотата на осеяните със звезди небеса с лекия им сребрист отблясък на изток, където месечината се канеше да се подаде през върха на Катеричата скала. Очите му виждаха само едно нещо и то беше бездната на тъмата, надвиснала над Забранената долина, а ушите му напрегнато се ослушваха отсега в онова, което вярваше да дойде оттам някой ден. Мислеше си за плановете, които Катърин чертаеше за много години напред, за мечтите й, които не можеше да разбие, за вярата и щастието, които не можеше да помрачи с предупрежденията си. Чувствуваше, че се е провалил. Знаеше, че е безсилен пред всичко това, което бе видял да израства наоколо му. Забранената долина, предателска със своята красота, готвеща ужаси под усмихнатата маска на покой, го беше покорила и той долавяше нещо почти осезаемо в нейния триумф.
Хепсиба мислеше, че е сам, но когато се обърна към къщата, видя близо до него да стои Джимс. Момчето беше дошло тъй тихо, че опитните уши на Хепсиба не бяха чули нищо, което да подскаже за присъствието му, и за миг вуйчото загледа мълчаливо лицето му, осветено от блясъка на звездите. Имаше нещо странно хубаво в момчето, както стоеше там, което дори очите на човека от пустошта не можеха да не забележат — нещо, по-крехко от кръвта и плътта, нещо изтъкано от натрапчиво видение от други години, когато през сивите дни, последвали смъртта на майка им, бе виждал в очите на Катърин да свети същият търсещ, копнеещ поглед, който сега виждаше в очите на сина й.