Този миг на очарование бе нарушен от Джимс, който се доближи повече до него.
Тогава Хепсиба протегна ръка към морето от тъмнина пред тях:
— Познаваш ли добре тая долина?
— До езерата, където ходим да берем ягоди и да бием пернат дивеч през ловния сезон — каза Джимс.
— Не по-далече?
— Малко по-нататък. По-лесно и по-близо е да ходим на лов между нашето стопанство и сеньорията, но ние се снабдяваме с лой за свещи оттам, защото там има места с хубава храна за мечки, а езерата са пълни с риба, която ни служи за стръв в капаните.
— И не си виждал други следи освен от елени, мечки и бодливи свини?
— Намирали сме следи от мокасини.
Отблясъкът от изгрева на луната се беше разраснал в пламтяща топка, която се издигаше над Катеричата скала, и очите на Джимс бяха устремени натам.
— Аз отивам на езерата утре — каза вуйчо му и имам намерение да проверя какво има отвъд тях. Искаш ли да дойдеш?
— Ще отида ей там — отговори Джимс и кимна към изгряващата месечина. — Искам да видя Тоанет и да й кажа, че съжалявам за това, което стана вчера.
Хепсиба натъпка още тютюн върху искрата, останала в лулата му. Той погледна под око Джимс и по профила на момчето, който толкова много приличаше на майчиния в мекото сияние на нощта, прочете същото безстрастно и твърдо решение, каквото прозвуча и в тона, с който Джимс му отговори.
— Това е решение, породено от кръвта на рода Адамс, мойто момче — одобри вуйчото. — Не е имало ден някои Адамс да не се покаже кавалер в превратностите било на любовта, било на войната. Това е чудесна и благородна мисъл — да поискаш да се извиниш пред Тоанет… при все че ти си бил прав. Ще дойда с теб и ще оставя долината за някой друг ден.
— Аз няма да се бия — каза Джимс. — Отивам да видя Тоанет… и искам да отида сам.
В неделя сутрин, когато се запъти към дома на Тонтьор, дълбоко в ума му се беше загнездила мисълта, че няма да се бие този ден с Пол Таш, каквото и изкушение да му се изпречи на пътя. Беше казал на майка си къде отива и какво възнамерява да направи и подкрепен от нейното одобрение, отиваше към сеньорията, обзет от нетърпение и добри надежди.
Сегашното му чувство не приличаше на чувството, с което беше тръгнал да се бие с Пол Таш, и онова, което предстоеше да направи, се разрасна и му се видя дори по-важно от всякакво физическо поражение, което би могъл да нанесе на съперника си. Да смекчи сърцето на Тоанет, сега толкова ожесточено против него, да възвърне дружелюбната й усмивка и да види как в очите и ще светне нежността, която тя без малко не му дари при Люсан, стоеше на първо място в ума му. Споменът за нея и за приветливостта, проблеснала на лицето й, го караха да забрави ударите и разярените й думи. Малко по малко това чувство се бе разраствало у него от момента, когато изпра шапката й на брега на вира. Не го остави и през деня, когато сече и копа с вуйчо си. Сега то му се виждаше като част от слънчевата светлина наоколо, част от птичите песни, част от прохладното, свежо ухание на гората, под меките сенки на която бързо вървеше напред. Нямаше търпение да види пак Тоанет и да й предложи всичко, което съдържа малкият му свят, ако може с това да изкупи причинените й загуби и унижения. Кавалерският дух в него, по-зрял от годините му, се издигна над дребните съображения за право и криво. Беше сигурен, че е бил прав. Въпреки това искаше да заяви, че не е бил. Макар да не съзнаваше, че години бяха минали за тези два дни и той беше нов Джимс, който отиваше при нова Тоанет. Страхът му от нея беше изчезнал. Вече не го потискаше чувство, че е дребен и незначителен, и за първи път отиваше в дома на сеньора, без мисълта за по-ниското положение да буди опасения в душата му. На този Джимс самият барон нямаше да се присмее тъй лесно, нито Таш можеше да го оскърби, като го нарече „малко момче“. По някакъв тайнствен начин, който Джимс не разбираше, но ясно чувствуваше, беше отминал предния ден завинаги. И тази Тоанет, която той отиваше да види, не беше Тоанет от четвъртък следобед, когато бяха ходили на мелницата на Тонтьор. Това бе станало много отдавна и той виждаше пред себе си нов неин образ, възникнал от трагедията и чудото, станали в стопанството на Люсан. Беше сигурен, че тази Тоанет щеше да му се усмихне пак, когато изречеше това, което имаше да й каже.