Скоро краката му стъпиха на пътеката, която водеше към господарската къща. Беше съвършено тихо, чак би могъл да си помисли, че всички спят, когато безстрашно се качи по широките стъпала пред дома на Тоанет. На вратата имаше голямо черно чукче от ковано желязо. Лицето на чукчето представляваше ухилен страшен великан, чудовищна глава, която от най-ранните му спомени се бе затвърдила у него като олицетворение на неумолимия и недостъпен дух, пазещ стаите отвътре. Само два пъти го беше чул екливо да се обажда на обитателите на къщата. Сега ръката му посегна да събуди глухия тътен на гласа му.
Пръстите докоснаха студеното желязо. Джимс се поколеба в момента, когато го вдигаше, понеже забеляза, че вратата е открехната на няколко пръста и през този отвор до него ясно долетя някакъв глас. Беше висок, хаплив, яден глас и той позна, че е на мадам Тонтьор. Джимс вдигна тежестта от желязната й подложка и щеше да почука, когато чу име, което го накара да се спре, скован и безмълвен. Беше неговото. Без да иска да чува, смутен от наложилото му се положение на човек, който подслушва, той научи защо Тонтьор бе минал по нагорнището с такова мрачно неудоволствие, изписано на лицето.
— Не е подходящо място, където да отиде един благородник от Нова Франция — чуваше той да казва майката на Тоанет. — Анри Бюлен е бил глупак да се ожени за тази негодна англичанка, а Едмон е още по-голям глупак, дето не ги изпъди от страната ни, когато нейното племе коли и реже, кажи-речи, пред нашите врати. Тази жена е била създадена за шпионка въпреки хубавото лице, което е размекнало глупавото сърце на Едмон, а този неин син не е по-малко англичанин от нея. И на двамата не би трябвало да им се позволи да живеят толкова близо до нас, но ето че Тонтьор най-безсрамно им отива на гости и твърди, че са му приятели. Тая къща, дето са я вдигнали, би трябвало да се изгори, а англичанката и синът й да се изпратят където им е мястото. Нека Анри Бюлен върви с тях, ако предпочита да бъде родоотстъпник, а не французин!
— Как не те е срам да мислиш такива неща, Анриет — смъмри я по-мекият глас на мадам Таш. — Аз презирам англичаните не по-малко, отколкото ти или Тоанет, но не е справедливо да се нахвърляш с такива хули против тези двамата, макар жената да се гордее с хубавото си лице, а момчето да е малък мизерник, които замерва хората с кал. Едмон е великодушен човек и просто се държи дружески с тях от съжаление!
— Съжаление! — презрително повтори сестра й. — В такъв случай неговото съжаление е оскърбление за Тоанет и мен. Тази англичанка е станала толкова нахална покрай неговата благосклонност, че ми се усмихва и ми се смее в лицето със същата свобода, както всяка изискана дама в страната, и като някоя вещица си разпуска косата, та да й се възхищаваме.
— Защото аз я помолих да го направи — каза мадам Таш — Нима това те ядосва, Анриет?
— Ядосва ме, защото е англичанка и момчето й е англичанче, и въпреки това им се позволява да живеят сред нас, като да са французи. Казвам ти, ще се окажат предатели, когато дойде часът на предателството!
Джимс беше застинал, с пръсти, впити в неподдаващото се желязо на чукчето. Сега чу глас и позна, че е на Тоанет.
— Аз мисля, че майката на Джимс е мила — каза тя. — Но Джимс е отвратителен английски скот!
— И някой ден този скот ще помага да ни прережат гърлата — добави майка й с противен тон.
Мадам Таш тихичко се изсмя.
— Много жалко, че тази жена е толкова хубава — подхвърли тя добродушно. — В противен случая, сигурна съм, нямаше да изпитваш чак такава неприязън към нея. Колкото за момчето, не бива да му се сърдим за онова, което не е могло да избегне. Аз съчувствувам на клетия малък нехранимайко.
— Което съвсем не е основание мъжът ми да се принизява и да унижава и мен, като ходи на гости при майка му! — тросна се жената на барона. — Ако там го привлича непристойното й държане…
Голямото желязно чукче се отпусна с трясък и почти преди още звукът да стигне до ушите на някой слуга, вратата широко се отвори и Джимс с твърда крачка влезе вътре. Жените онемяха, когато той застана на широкия вход към стаята, където седяха. Момчето сякаш не ги и забеляза, че са там, и загледа само Тоанет. За миг остава така, без да се помръдне или заговори, със стегната и скована стройна фигура. Сетне наведе глава в поклон, на който Катърин го беше грижливо научила. Когато заговори, думите му бяха тъй спокойни, както думите на Мадам Таш преди малко.
— Дойдох да ти кажа, че много съжалявам за това, което се случи в стопанството на Люсан, Тоанет — каза той и наведе глава още малко пред нея. — Моля те да ми простиш!