Дори и Анриет Тонтьор не би могла да смята за скот Джимс след това, защото в държането му имаше гордост и безстрашие въпреки пребледнялото лице. Докато седящите в стаята го гледаха облещени, без да могат да заговорят, той отстъпи спокойно назад и си отиде тъй внезапно, както се беше появил. Голямата врата се затвори подире му и като се обърна към близкия прозорец, Тоанет го видя да слиза по стъпалата. От майка й най-сетне се изтръгна възклицание на възмущение и изненада, но Тоанет не го чу. Очите и изпращаха Джимс.
Той пресече поляната и навлезе в нивите. Когато наближи полите на хълма Тонтьор. Дран излезе предпазливо да го посрещне, но момчето не спря и като че ли не забеляза кучето, докато двамата не стигнаха старото място за почивка горе на превала. Тогава Джимс се обърна да погледне сеньорията. Парче желязо сякаш тегнеше на душата му. Слънцето си грееше, птичките пееха, безкраят на пустошта блестеше златен в своята хубост, но неговите очи гледаха с нов, по-мрачен поглед. От богатата долина, източник на всичките му мечти, те се обърнаха към едва доловимото сияние на далечни води на юг, където лежеше езерото Шамплен и отвъд което, не толкова далеч, бяха индианците от племето мохок, англичаните, родината на майка му и близките й. Именно кръвта на тази земя, която течеше червена и силна в жилите му, мразеше Тоанет и майка й.
Джимс отпусна ръка върху главата на Дран и двамата поеха по пътеката към дома. Кучето се вглеждаше в гората и душеше миризмите й, но то бдеше и пазеше само, защото Джимс не обръщаше внимание на нищо, което би могло да събуди интерес по пътеката и в гъстаците. На много места по земята имаше ясни отпечатъци от копитата на коня на Тонтьор и тях Джимс ги забеляза, защото Тонтьор и посещението му в Забранената долина представляваше част от мислите, които изгаряха мозъка му.
Той мина по-бавно през Голямата гора и се приближа към тяхната къща откъм източната й страна. Не можа да види нито Тонтьор, нито коня му, нито някакво движение около къщата, но когато дойде по-наблизо, чу обезпокоителен звук през отворената врата. Майка му плачеше. Той изтича вътре и я завари захлупила глава на ръцете и с рамене, разтърсвани от ридания. В отговор на уплашения му глас Катърин вдигна лице, мокро от сълзи, и като видя как му влияе скръбта й, се помъчи да се усмихне. Усилието й бе несполучливо и след миг тя почти се разплака отново, притиснала лице до рамото му, сякаш той беше мъж, в чиято сила търсеше утеха.
Думите й бяха разпокъсани и докато я слушаше, умът му се бореше с опасения и страхове.
Първо разбра, че майка му била много щастлива в началото на деня. Тя го притисна в истерична прегръдка и като избухваше в сълзи, му разказа, че отиването му да потърси дружбата на Тоанет, както и присъствието на Хепсиба в кръга на семейството й, я изпълвали с радост и гордост. Дошъл и Тонтьор от сеньорията и с това утрото й преливало от щастие.
— Те като че ли бяха възхитени да се видят, вуйчо ти и баронът — каза тя със стон, който събуди у него още по-голямо подозрение. — Говорихме за Тоанет… за теб… и те двамата се смееха и шегуваха… Той беше толкова доволен, когато го поканих да остане да обядва с нас… Поизлязоха… под ръка… И после… о Джимс, Джимс, отидоха на сечището и страхотно се сбиха!
Ръцете й се отпуснаха, тя допря очите си с мокра и омачкана кърпичка, изхълца тихо с отчаяние и добави:
— Баща ти отива сега… с волската кола… да докара мосьо Тонтьор!
През прозореца Джимс зърна колата с вола да вървят тежко по посока на сечището и баща му да размахва дълъг камшик край нея. Възбуждение измести безпокойството, в което го беше хвърлило състоянието на майка му, и без да дочака да види дали тя ще продължи да си бърше очите, или ще заплаче отново, се втурна навън и затича към мястото на битката. Той пресече напреко през засята площ и стигна преди баща си, почти без да може да си поеме дъх. Дран му подсказа, че полето не е празно, макар че Джимс не можеше никъде да открие вуйчо си или барона. Като тръгна подир кучето, намери и двамата в края на разчистеното пространство, близо до купа пънове, които беше помогнал да изкоренят предишния ден. Преди да ги забележи, чу глас и разбра, че Тонтьор не е умрял.
— Корема му ще разпоря на тоя безсъвестен тип, който ми направи такъв крак! — крещеше сеньорът, обзет от гняв. — Човек трябва на парчета да го насече, да го обеси, дето го е направил от пукнато дърво! Със здрав крак, драги, щях да ви запратя през тая купчина пънове, защото никога не съм нанасял такъв хубав удар!
Джимс се спря, както се мъчеше да си поеме дъх; видя му се много странно, че не чува отговор.