— Борбата, госпожо, е забавление на боговете — казваше той на Катърин, докато стопанката режеше огромната баница с пуешко месо. — Тя с моя страст от детинство и е била слабост на семейството много преди деня, когато Абраам Мартен в Квебек обещал най-хубавата крава от стадото си на онзи, който успее да го повали по гръб. За тоя вид, в който ни виждате, съм виновен аз, а не брат ви. Ние се борихме честно и по най-почтен начин, в което мъжът ви ще се закълне, ако го попитате, когато дървеният ми крак се закачи за един от пъновете в голямата купчина там и те всички се стовариха отгоре ни, та е цяло чудо, че сме останали изобщо живи! Стотина фунта зелено дъбово дърво удариха добрия ми приятел мосьо Адамс под лъжичката и както му прилоша от това, а пък аз останах само с един крак, се видяхме принудени да си послужим с колата. Утре, Джимс, когато изкореняваш пъновете, не ги трупай на такива дяволски високи купчини!
— Защо? — попита сериозно Катърин — Да не се борите пак с Хепсиба?
— Може би, госпожо. Аз го уча на нещо ново.
— Как не! — възкликна Хепсиба, но веднага се сепна и добави с тон на извинение: — Искам да кажа, че вече не е толкова ново.
Когато си тръгна късно следобед, снабден с нов крак, от който беше много доволен, баронът обеща да дойде скоро пак и ако може, да доведе със себе си Тоанет; потегли весело с Хепсиба и Джимс, които го изпратиха по дългото нагорнище до началото на Голямата гора. Там Тонтьор се обърна и размаха шапка на Анри и жена му, а след това Катърин го видя да се навежда от коня, да потупва приятелски Хепсиба по рамото и да стиска ръка на Джимс. Докато очите й блестяха при тези прояви на дружба, която Катърин се надяваше да остане постоянна, сеньорът, без да обръща внимание на присъствието на Джимс, казваше на Хепсиба:
— Ще дам на главата ви няколко дена почивка, драги. А после при положение, че нямате нищо против, ще бъда благодарен, ако ми предложите случай да изпитам на нея новия си крак. Разбира се в случай, че все още имате желание да се състезавате с мен и можем да се видим някъде, където мадам Бюлен няма да узнае за срещата ни. Но ако ви стига толкова…
— Аз още не съм започнал — изръмжа Хепсиба. — Тоя дяволски късмет имахте само благодарение на проклетата си тояга. Да ме ударят с такова презряно бойно средство, е оскърбление на моята личност и аз имам намерение така да ви наредя, че да останете доволен веднъж завинаги!
Тонтьор със смях навлезе в сянката на гората. Когато той се загуби от погледа, Хепсиба се обърна към Джимс.
— Не ми трябва по-добър приятел от ей такъв човек! — възкликна той. — Войнствен мъж по мой вкус, мойто момче, да се биеш с него, е удоволствие. Да имаше повече французи като Тонтьор и повече нашенци като мен, колко весело щеше да е по границите! — И като се сети за приключението на племенника си, попита: — Какво стана, когато отиде при Тоанет? Видя ли младия Таш? И какво ти каза Тоанет?
— Пол Таш не го видях — отговори Джимс, все още загледай подир Тонтьор. — Тоанет ме нарече „английски скот“.
Това, което беше решил да запази в тайна от майка си, той го разказа на Хепсиба; повтори всичко, което беше чул пред вратата на господарската къща, и то така спокойно, сякаш разправяше случка, станала с някой друг, а не със самия него.
— Те ни мразят, защото майка ми е англичанка — довърши той. — Мадам Тонтьор каза, че някои ден сме щели да им прережем гърлата.
Минаха няколко мига, докато Хепсиба заговори. През това време лицето му стана мрачно и замислено.
— Много жестоко е било да говорят така за свои съседи, Джимс — каза вуйчото най-после. — Жестоки думи, за да ги претърпиш, когато са насочени против тия, които обичаш. Но това е в природата на хората, когато са разделени едни срещу други, и на онези, които се кланят на бога в повечето случаи със злоба. А може и да са били прави. Някой ден може и да им прережем гърлата!
— Толкова ли… толкова ли са лоши… англичаните? — попита Джимс, схванал веднага какво иска да каже вуйчо му.
— Да, толкова — кимна Хепсиба с едва доловима нотка на закана в гласа си. — Повече от половин век търся френски гърла за прерязване и по същия начин през същото време французите търсят наши гърла за същата цел. Ето защо долу в Колониите на някои от нас започва да им омръзва тая толкова кървава и подла игра и ние започване да наричаме себе си американци21. Това е ново и здраво име, Джимс, което ще стане голямо. И по същата причина, понеже слабостите на родителите пораждат понякога гордост у детето, сума хора от бащиния ти народ започват да се наричат канадци. Ако речем да търсим вината за кланетата и пожарищата по границите, то е: хвани едните, че удари другите, а индианците, които отначало бяха смели и честни мъже, които искаха да бъдат наши приятели, се превърнаха в оръдие на тия двама кланящи се на бога сатани, наречени Франция и Англия, дето са пръскали света с кръв и омраза, докато не е останала нито една миля по суша или море, която да не се е усмърдяла от техните разногласия. Тъй че, макар и да е трудно може би да го понесеш, не бива да осъждаш Тоанет за това, което каза, защото ти си скот в нейните очи, изрисуван от майка й и от всички французи преди тях, но аз ти предсказвам, че ще дойде време, когато тя ще прозре истината, която никога не са я оставяли да прозре досега. Младите като теб и Тоанет ще бъдат носители на славата на тая велика страна!
21
Британската нетърпимост от тези ранни дни, която вече беше започнала да сее семето на американската независимост, бе резюмирана само пет години след изказването на Хепсиба от генерал Уулф, който писа от Луисбърг: „Американците са най-мръсните, най-презрените страхливи кучета, каквито можете да си представите. Те падат мъртви в собствените си мръсотии и дезертират с цели батальони заедно с офицерите. Такива подлеци са по-скоро бреме, отколкото истинска сила за една армия.“ — Б.а.