Рано през есента търговецът взе Джимс със себе си до английския форт на езерото Джордж, оттам отидоха навътре в земите на Ню Йорк и се върнаха през ноември. Двамата намериха промяна у Катърин. Не че беше по-малко уверена или по-малко доволна от онзи семеен рай, който помагаше да се изгради, но нещо бе влязло в живота й и тя го приемаше смело, безстрашно, дори с гордост. Една вечер тя заговори за военните приготовления по Ришельо. Мнозина от младежите край реката се обучавали заедно с родителите си. Не й се виждало правилно Джимс да не е между тях, защото, макар убиването да било грешно и непростимо, да браниш своя дом и семейство, било право, дарено от бога. Тя повтори думите на Тонтьор, за да подкрепи убедеността си, че войната никога нямало да стигне до тях. Знаела, че Джимс няма да се стреми да воюва, също както и баща му, но смятала, че все пак Джимс трябва да се готви наред с другите младежи от сеньорията.
Несложната философия на Хепсиба въстана против това предложение. Той каза на Катърин, че идва ден, когато Джимс ще бъде принуден да воюва, и ще трябва да избира на коя от двете страни да застане. Когато дойде този ден, чувствата няма да имат думата, защото пламне ли светът около тях, човек не ще може да бъде едновременно англичанин и французин. Заяви, че дори Анри ще бъде въвлечен в борбата, ако не нахълтат ловци на скалпове, с което ще решат въпроса за всичките тях. Никой не може да каже на коя страна ще застане, когато се види принуден да избира, а понеже сам той презирал предателите повече от всичко друго, мнението му било, че Джимс не бива да изучава военното изкуство под френско знаме, а след това може би да се бие на английска страна. Като човек от пограничните области той поддържал, че най-добрият боец е свободният горски жител, следотърсачът, обучен на сто по-големи неща, отколкото да стреля с мускет заедно с двадесетина други. Ето какъв трябва да бъде Джимс. Той е вече подготвен за това и му липсва само опит. Като свободен ловец той ще служи, където го призоват честта и дългът, когато това стане необходимо.
Този спор беше началото на нова фаза в живота на Джимс. Той постави пред него определени задължения на възрастен мъж, които дори майка му трябваше да признае, макар да искаше да го задържи колкото може повече в момчешка възраст. Следващата година той направи няколко пътувания с Хепсиба, ходи в Олбъни и чак в пределите на Пенсилвания. Всеки път, когато се завръщаше у дома, нещо го задържаше по-силно там.
През есента на 1754 година, след четири години, прекарани в училището, Тоанет се завърна в имението Тонтьор.
През същия този месец септември в стопанството Бюлен бе разчистен седемдесетият акър земя.
Сред златната топлина на сиромашкото лято мир и щастие царяха над Ришельо. Годината бе излязла прекрасна за Франция по далечните граници. Уошингтън се беше предал във Форт Несесити, а Вилиер бе победил при Форт Дюкен. Англия и Франция все още лицемерно играеха на приятелство. Докато те си играеха, докато се нахвърляха една срещу друга тайно, на тъмно, отвъд планините Алигейни, не остана да се вее нито едно английско знаме. Френското оръжие и индианската дипломация възтържествуваха по река Охайо и на запад, към равнините. Политиката на британските кралски губернатори отблъскваше индианските им съюзници и въпреки тяхното милион и половина население срещу шестдесетте хиляди в Нова Франция Динуиди беше панически поискал помощ от Англия. В отговор Англия изпращаше генерал Брадок.
Химни на благодарност и тържества се пееха в черквите по цяла Нова Франция за тази благоприятна година и поради двойната си радост от завръщането на Тоанет и бойните успехи на родината му Тонтьор реши да устрои прием и угощение на открито и сеньорията. Хепсиба не беше там в момента и това много разочарова барона, който настояваше Анри и семейството му непременно да дойдат на празненството, защото иначе никога вече нямало да ги смята за свои приятели.
Джимс чувствуваше да го обхваща вълнение с наближаването на този ден. В това вълнение нямаше страх или мисъл, че ще му е по-лесно да не отиде, отколкото да отиде. Не беше вече онзи Джимс от стопанството на Люсан, когато потегли заедно с баща си и майка си, а Дран закуцука предано до него. В януари щеше да стане осемнадесетгодишен. Беше строен и пъргав и от движенията му лъхаше будната и гъвкава грация на диво горско създание. Катърин бе неизмеримо горда с него и не можеше да се порадва на правилното му телосложение, на любовта към природата и бога, на прямотата, с която очите му гледаха хората. Но тя не се гордееше толкова много, колкото Хепсиба Адамс, който виждаше в този ученик от неговата кръв и плът това, което очите на майката не търсеха у него — качествата и смелостта (тялото и душата, както ги наричаше той) на боеца.