И все пак сутринта, когато тръгнаха за приема, много нещо от това момче от преди години беше живо в душата на Джимс, макар то да не проличаваше в изражението на лицето и постъпките му — не момчето, което беше хвърляло кал, а момчето до голяма степен оформено от индианския търговец. За тази част от него Тоанет щеше да остане завинаги жив спомен, каквото и да се случеше — тази Тоанет от най-ранната му младост, Тоанет, на която беше поднасял простите си дарове от гората, Тоанет, която беше приела подаръка на разпродажбата у Люсан. Беше се питал за съдбата на парчето червено кадифе, а веднъж, много отдавна, излязъл на лов близо до къщата на Люсан, прокопа половината стопански двор, търсейки неузнаваемата дрипа, в която вероятно се беше превърнало великолепието на това парче плат — както той вярваше, — то е било затъпкано в калта при тогавашната схватка.
Много искаше да види Тоанет, но в неговото желание нямаше и помен от измъчвалите го едно време стари копнежи. Тази, която щеше да види днес, му беше чужда — девойка, на която бе твърдо решил да не натрапва присъствието си. Това намерение не беше вдъхнато от липса на смелост или от неувереност в държането му сред хората. Крепеше го безграничната гордост. Духът и свободата на горите бяха в кръвта му, а зад тях беше духът на Хепсиба Адамс. Той знаеше, че може да срещне Тоанет хладнокръвно и без да се смути, ако се случи да се сблъскат лице с лице, независимо колко прекрасна може да е станала. И си даваше сметка, че трябва много да се е променила. Сега беше петнадесетгодишна. Млада дама. В този период на живота му пет години изглеждаха дълго време и той си мислеше, че е възможно и да не я познае.
Бе смаян, разтърсен, когато най-после я видя.
Сякаш някакво вчера от стари времена се бе върнало в това днес; сякаш някакъв портрет, изгорен и разпилян като пепел, се бе чудотворно възстановил.
Беше по-висока, разбира се. И може би по-хубава. Но все пак същата Тоанет. Зашеметените му възприятия почти се разбунтуваха против този смайваш факт, който събори преградите, издигнати от него около мечтите и въздушните замъци, както стените на бисера се издигат около нараненото място. Джимс не можеше да види в нея никаква промяна освен това, че беше станала по-женствена. Трудът на Хепсиба, трудът на самия Джимс, свободата и смелостта му бяха пометени като прах, когато я погледна, и той отново се почувствува като онова по-долно същество, което й поднасяше орехи, пера и кленова захар и се молеше вътрешно по детинския си начин тя да му се усмихне. Това не беше нова Тоанет, отдалечила се с още милион мили от него, както си беше мислил, а старата Тоанет, която отново го превръщаше в роб, разравяше пак купището на разбитите и запокитени надежди, разпалваше полуизтлелите му желания, лишаваше го от гордостта и силата му и караше кръвта да кипи в жилите му.
Но тя не беше го видяла!
Поне той мислеше, че не е. С група млади дами от съседната сеньория тя беше излязла от голямата къща и той беше почти на пътя й заедно с Петер Любек. Петер беше този, който направи една-две крачки към тях. Ако не беше това, Тоанет нямаше да се обърне, помисли си Джимс. Той се стегна и се изправи, свалил шапка, студен и безстрастен наглед, като застанал мирно войник, докато сърцето му туптеше като от удари на чук. Защото Тоанет трябваше да се обърне с лице към него, за да отвърне на поздрава на другаря му.
Нямаше никаква възможност да не го види, когато се обърнеше така. Но имаше известно забавяне в това движение, усилие да не го погледне, което беше по-красноречиво от думи. Тоанет е знаела, че е тук. И не е изпитвала желание да му заговори!
Ако бе имал нужда от смелост, тъкмо това просветление му я даде. Той наведе глава, когато очите и срещнаха погледа му. Лицето й бе поруменяло, в очите бляскаше мрачен огън, а неговите бузи не бяха променили своя цвят, придобит от слънцето и вятъра. Би могло да се каже, че никога не я е познавал, тъй безучастен остана, когато тя продължи по пътя си.