Беше леко кимнала, устните и безмълвно бяха изрекли някаква дума.
Въпреки всичко, което бе казал вуйчо му, имаше омраза, която не умираше!
По-късно, след угощението на моравата, дойде ред на импозантното зрелище, подготвено от Тонтьор — военен парад на неговите васали, наблюдаван от жените и децата. Гостите, които се бяха обучавали в своите сеньории, се присъединиха към мъжете на Тонтьор… Само Анри Бюлен и Джимс не бяха с тях. Анри, който разбираше положението и искаше да спести на Катърин евентуална обида, беше тръгнал с нея към къщи половин час преди това. Джимс остана. Това бе отговорът му на презрението на Тоанет — че не е от нейния народ, че негов е светът на цялата пустош, а не затвореният в нищожни граници свят на сеньорията. Той стоеше с пушката, увиснала на свитата му в лакътя ръка, с пълното съзнание, че тя го гледа, и невидимите стрели, излитащи от очите й, отровени с тяхното пренебрежение събуждаха у него тръпките на болезнено тържество. Струваше му се, че я чува да го нарича пак английски скот. Страхливец. Човек, комуто ме бива да се вярва и от когото трябва да се пазиш. Не се чувствуваше унизен, нито съжаляваше, само разстоянието, което ги бе делило, като че ли се разшири безвъзвратно.
Джимс отнесе това чувство у дома си. То се разрастваше с течение на времето, а наред с разрастването му го обземаше и все по-голямо безпокойство. Близостта из княжеските владения на Тонтьор до Забранената долина хвърляше сянка, която понякога го отблъскваше, друг път го притегляше, докато било така, било иначе, никога вече не се чувствуваше съвсем свободен от влиянието й. Събитията през зимата подсилиха това въздействие върху него. От пронизващите мразовити дни, когато кестените започнаха да падат от отварящите се бодливи обвивки, имението Тонтьор стана средище на живот и веселие. Оттогава Тоанет като че ли винаги бе обкръжена от приятели, млади господа и дами. Те идваха от сеньориите по двете големи реки, а също и от Квебек и Монреал и техните увеселения, вечерните тайни в господарската къща, това присъствие на богатство и моди почти пред прага на собствения му скромен дом определиха за него по-рязко сетните предели, които не можеше дори мислено да престъпи, без да изпита душевна болка. Пропастта между действителността и виденията от детството стана така огромна, че вече почти не можеше да забележи другия й бряг. Когато това стана, очите му се обърнаха в противоположна посока, сякаш притегляни от блага и същевременно непреодолима сила, решила да го убеди все по-дълбоко и по-дълбоко във факта, че там, в майчината му родина, има свобода, щастие и равенство между хората, които растящата сянка от сеньорията на Тонтьор не оставяше да стигнат до него тук. Срещу този зов на една нова родина, за която беше чужд, мрачно се бореше обичта му към неща, сред които беше роден, и противоречията в него така объркваха понякога мислите му, че само усилено изминаване на много мили през горите успяваше да потуши пожарите, разпалвани от тях.
Новини, проникващи през пустошта и стигащи до всяко ъгълче като шепнещи ветрове, поддържаха неугасима жар под пепелта от тези огньове и раздухваха въглените в пламъци въпреки волята му. Тайните не бяха вече тайни. Слуховете бяха прерасли във факти. Страховете се бяха превърнали в действителност. Англия и Франция все още си играеха на мир в могъщите си кралски дворове. На слънце те бяха приятели, а на тъмно гледаха да отнемат някому живота, като обикновени главорези. Оръдията им, Нова Франция и Колониите, бяха подготвени за жертвоприношение — децата на пустошта, гъвкави, движени от младостта, въодушевени от вярата, изпълнени със смелост, подтиквани да унищожават и да трупат унищожение върху унищожение от двама нехранимайковци, закоравели в хитростта си — Франция и Англия. Двама морски пирати, двама разбойници на суша, затънали в калта на интригите, които, без да съзнават, изграждаха основите за нация, по-велика от тях.
Ала Нова Франция, като дете сляпа за грешките на своя родител, обичаше покварения двор на Луи XV, който наричаше свой „дом“.
А тринадесетте малки колониални правителства на англичаните, които се караха помежду си като невръстни, току-що проходили момченца и чувствуваха значението на новата дума американец, лъгани от техния родител, подигравани от техния родител, мразени от техния родител, въпреки всичко копнееха за обичта на този родител, както децата са искали тази обич открай време, и му бяха верни.
Така трагедията започна да се раздвижва, да изгражда от смърт, от излъгано доверие, измама и безмилостни убийства бъдещите народи — американския и канадския.