Без да обяви война, Англия изпращаше генерал Брадок с войска да избие французите и френските индианци в американската пустош: а Франция също така се мъчеше да надмине другия лицемер и изпращаше барон Дискау с войски, за да съберат чакащата ги жетва от колониални жертви.
Славна Францийо!
Благородна Английо!
Шестдесет хиляди французи и повече от милион англичани крещяха тези неистини и се готвеха за жертвоприношението. Масачузетс мобилизираше всеки осми мъж от населението си, Кънектикът, Ню Хампшир, Роуд Айлънд, Ню Йорк и другите следваха примера му.
Деца — верноподани, горди, че ще се бият, и свирепо мразещи французите!
Тогава дойде Брадок, който още преди Уулф ги нарече негодна сбирщина.
А Нова Франция, това великолепие от слънце и земя, дори сега ограбвана от благосъстоянието си поради покварата, идваща от Луи и мадам Помпадур, изпращаше синовете си да воюват и да убиват — доблестни, радостни, изпълнени с вяра и непримиримо мразещи англичаните!
С тях, от двете страни, тръгваха и индианци от почти сто племена — червенокожи мъже, едно време намирали почести в битките, а сега дебнещи, кръвожадни и отмъстителни, заложили душите си на великите Бели бащи отвъд морето, които ги бяха развратили с ракия, откупили с пушки, влудили с омрази, които им плащаха за човешка коса.
Горда стара Английо!
Великодушна Францийо!
Гордост и великодушие… и любов — за тези неща мислеше Джимс, когато зимата прерасна в пролет, а пролетта в лято. Само любовта го караше да се въздържи от изкушенията, които го заобикаляха все по-отблизо — любовта към майка му, чието щастие бе предпоставка за началото и края на всяко нещо, извършвано от мъжа и сина й. И в този час, когато трима от всеки четирима бойци по Ришельо се готвеха да се присъединят към Дискау, когато половината от познатите му в сеньорията на Тонтьор бяха вече отишли да се бият срещу Брадок, когато горите потрепваха от потайните стъпки на покрити с бойни шарки диваци и когато французинът, неоткликнал се на зова на отечеството, не беше вече французин. Джимс забеляза, че баща му по-трудно понася напрежението, отколкото той. Защото Анри, въпреки че обожаваше Катърин, принадлежеше до дъното на душата си на Нова Франция и сега, когато другите мъже издигаха от телата си защитна стена пред неприятелите й, той почти не можеше да се наложи с волята си на желанието да принесе същата жертва. През годините на другарството им Джимс и баща му никога не бяха се сближавали толкова много, както през тези седмици на напрежение.
Почти тъй болезнен за тях, както пареща рана, бе денят, когато Дискау дойде нагоре по Ришельо с войнство от три хиляди и петстотин бойци и освети завинаги земята на сеньорията Тонтьор, като спря на стан там за през нощта.
Когато узна, че те пристигат, Катърин каза:
— Ако сърцата ви подсказват, че то е правилно, вървете с тях!
Но те останаха. За Анри тази битка бе по-голяма от битката, която водѝ Дискау, по-голяма от онази, в която умря Брадок. За Джимс тя беше по-малко мъчение и повече тайнствена лудост, която кара младежите да маршируват под звуците на дрънкащо оръжие. За Катърин тя беше преизподня, безкрайно мъчение, което неочаквано заглъхна пред новината, преминала като вихрушка през цялата страна.
Бог е бил с Нова Франция!
Брадок и английските му нашественици бяха унищожени!
Никое друго тържество на френско оръжие в Новия свят не е било тъй пълно и Дискау, знатният германски барон, който воюваше за Франция, се придвижи на юг, за да сломи сър Уилям Джонсън и неговите колонисти и индианци, с намерението да не спре докато не ги прогони до вратите на Олбъни!
С него бяха шестстотин осемдесет и четирима верни мъже, които започваха да наричат себе си канадци.
Тонтьор дойде с кон, за да донесе новината на Анри Бюлен. На Катърин той напомни предсказанието си, че англичаните нямало никога да навлязат в този техен рай, и сега цялата работа била уредена за много бъдни години, защото Дискау щял да помете последния противник от земите около Шамплен така, както нова метла може да помете дома й. Баронът настоя десетки пъти да стисне ръка на Хепсиба, който беше при сестра си и зет си това лято, като повтаряше, че лично него го обича и че не може да има лош помисъл помежду им. Но бе много озлобен против нахълтващите англичани въпреки всичко и щял да бъде с Дискау, ако не бил дървеният му крак. Бил изпратил почти всичките си мъже на бойното поле.
Дори Тоанет поискала да отиде!