Това го подсети за нещо много важно. Тоанет му дала писмо за Джимс, а той, увлякъл се в егоистичната си радост, забравил. Предполагал, че е покана за Джимс да дойде в сеньорията. Често казвал на дъщеря си, че трябва да бъде по-приветлива с момчето.
Джимс взе писмото и се усамоти. Това бе първото внимание, оказано му от нея от деня на приема. Не беше я виждал и беше се мъчил да не мисли за нея.
Усещаше как думите в писмото го изгарят, преди още да ги прочете.
С безмилостна студенина и краткост те го наричаха родоотстъпник и страхливец.
Една септемврийска сутрин няколко дни след това Джимс изпращаше с поглед вуйчо си, който изчезваше в посребрените от скреж гори на Забранената долина. Струваше му се, че подозренията на Хепсиба и бдителността му спрямо долината са станали по-големи с разрастващите се новини за победите на французите на юг, което с такава положителност осигурявало безопасността им. Едва предишния ден Тонтьор бе донесъл последните вести за Дискау. Германецът се готвел да разгроми сър Уилям Джонсън и сганта му от колонисти и индианци, когато пратеникът потеглял на път. Досега то вероятно вече е станало, мислеше си Джимс. Въпреки това вуйчо му навлизаше в Забранената долина с такова изражение на лицето, което озадачаваше момъка.
И не можеше да разбере безпокойството, което обзе Дран, след като Хепсиба тръгна.
Годините бяха започнали да личат на кучето. Беше минало разцвета на великолепната си сила и космите около муцуната започваха да се прошарват. Дран беше по-мършав, по-рошав, куцаше малко по-тежко и някои навиците му се бяха променили. Нямаше вече желание за дълго и неуморно ловуване в гората. Обичаше топлото слънце. Сега се задоволяваше да наблюдава дивеча с Джимс, вместо непрекъснато да го преследва. Не беше стар, по не беше вече и млад. С напредването на възрастта, която го водеше бавно към царството на сенките, беше дошла и по-задълбочена мъдрост, по-изтънчени инстинкти, по-изострени прозрения, дори след като не можеше вече да вижда така далече и тъй ясно. Оставаше едно нещо, което неизменно будеше у него същата буйна ярост, както и на младини. Това беше миризмата на индианци. Той винаги подсказваше на Джимс, че някои техен приятел от пустошта е наблизо, понякога много минути преди дивакът да излезе от гората. И никога не му омръзваше да наблюдава Забранената долина. В зори обръщаше муцуна към нея. На пладне дремеше с полузатворени очи, обърнати към нея. Вечер душеше миризмите й. Ала не отиваше в долината, ако Джимс или Анри не бяха с него.
Тази сутрин неспокойствието на Дран започна да се предава на Джимс. Рано след пладне той напусна работа и каза на майка си, че щял да отиде към имота на Люсан, Катърин тръгна с него през младата овощна градина и нагоре по склона. Никога досега не беше изглеждала толкова хубава на Джимс. Прекрасният ден, топлото синьо небе, пъстрите гори, златните вирове от слънчева светлина, разлели се по земята — всичко като че ли беше част от Катърин. Анри беше прав: майка му щеше винаги да си остане момиче! Застанали на малко плато над овощната градина, откъдето се виждаше стопанството Бюлен, те се провикнаха на Анри, който беше на нивата с ряпа, и му махнаха с ръка. Джимс постоя няколко мига, прегърнал майка си. После я целуна и Катърин гледа подире му с щастливо изражение, докато се загуби от погледа й в Голямата гора.
Джимс нямаше желание да ловува този ден, нямаше желание и Дран. Необясними подбуди вълнуваха и двамата. Неспокойствието на Дран не приличаше на неспокойствието на господаря му. Всеки път, когато Джимс се спираше, кучето се обръщаше и душеше тяхната диря, загледало Забранената долина с някаква подозрителност и съмнение. Джимс забеляза загадъчното държане на другаря си. Дран не даваше сигнал за индианци. Сякаш нещо безформено и невеществено, нещо озадачаващо и неразгадаемо лежеше зад тях.
Ответният подтик на Джимс бе да продължи напред. Без повод и без цел, само защото го искаше неспокойният му дух, той отиваше към имота на Люсан. Въздухът беше ведър. Окапали листа шумоляха под краката. От върховете околността се разкриваше в обширни гледки в червени и златни, жълти и кафяви тонове и когато милите зад гърба му станаха повече, той също започна да гледа назад от тези върхове — далеч през омарата на сиромашкото лято, увиснала като було от есенни паяжини между него и изпълнените с приключения простори около езерото Шамплен и езерото Джордж, където ставаха толкова много неща. Беше един такъв ден, натежал от обещания и чар, който вълнуваше дълбоко и почти с безжалостна настойчивост копнежите, тъй дълго тлели в гърдите му. Ей там искаше да бъде той, където се разиграваха драми, за каквито бе чувал, но които никога не бе виждал, където хората се биеха и доблестта и смелостта, в които искаше да участвува и той, се записваха в светлината на победна слава в историята на неговия свят. Там трябваше да бъде той. Това убеждение се беше затвърдило у него от часа, когато прочете думите на Тоанет, нарекла го родоотстъпник и страхливец.