Те стигнаха до къщата на Люсан, на девет мили от дома им. След заминаването на Люсан имотът бе изоставен и за тези пет години пустошта до голяма степен си беше възвърнала онова, което човекът й беше отнел. Голямата морава, на която се беше събрала тълпата хора и където Тоанет и Пол Таш се бяха разхождали тъй гордо, беше обрасла с дъбове, шмакове и къпини. Висока трева бе избуяла около къщата. Там, където бе имало градини, се ширеше гъстак от бурени и шипки. Няколко храсти рози се бореха с нашествието и един-единствен слънчоглед, последна останка от многократно естествено самозасаждане, стоеше, обърнал черното си семчесто лице кът залязващото слънце. Бодливи свинчета бяха яли пред вратата. Лишените от капаци прозорци зееха отворени за ветровете и дъждовете. Пътеката, която водеше назад, към обора, беше съвсем тревясала, а на края й оборът приличаше на мъртви останки, скрити от слънцето. Едно дърво бе паднало и пробило покрива отровен бръшлян висеше на ресни от гниещите му основи и той целият бе заобиколен от сенки. Дворът бе обрасъл с репеи, спореж и тръни. Направената наоколо ограда от колове беше паднала тук-там на земята.
Джимс се спря на мястото, където се беше сбил с Пол Таш, и му се стори да чува призрачен шепот наоколо си в тишината. Той будеше в сърцето му чувство на болезнена самотност, като че това запустение и разруха бяха всичко, което оставаше от собствените му надежди и стремежи. Сетне дойде чувство на боязън, почти страх. Джимс се върна пак при къщата, при моравата, където толкова отдавна бе стоял с Тоанет, тъй близо до обаянието й.
Слънцето беше залязло и здрачът се сгъстяваше над земята, когато младежът се откъсна от призраците, витаещи около стопанството на Люсан. Нощта не можеше да омрачи настроението му още повече.
Дран скимтеше често-често от нетърпение да стигне у дома. Понякога показваше, че се ядосва от бавността на господаря си, като изтичваше напред. Джимс не бързаше. Той свали лъка — единственото оръжие, което беше взел — и го държеше готов в ръка. Ала ако Дран му беше подсказал за някаква опасност, нямаше да обърне внимание на предупреждението. Опасността беше на много мили оттук, оттатък Дискау и войниците му. Тя нямаше да дойде по-близо и нямаше да му се удаде случай да се сблъска с нея. В очите на Тоанет пише завинаги да остане родоотстъпник и страхливец.
Нощта стана по-тъмна. Излязоха звезди. Сгъстили се сенки лежаха около Джимс и Дран, докато изкачваха най-високия хълм, откъдето щяха да могат да погледнат през билата и горите, които се простираха между тях и Забранената долина.
От този хълм, който беше на четири мили от разчистеното място на Анри Бюлен, бяха гледали много пъти един изумителен свят. Във всички посоки, освен една, очите им можеха да обгърнат безброй мили необитаеми простори, докъдето небето сякаш допираше гората. Но там, отдето биха могли да видят сеньорията Тонтьор, дърветата бяха пораснали високи и гъсти и препречили пъти на погледа им.
Понеже от този хълм можеше да се вида оттатък Голямата гора, която пазеше стопанството им от северните ветрове, Джимс и баща му го наричаха Домашната планина.
Дран скимтеше, докато изкачваше хълма тази вечер. Той изтича пред Джимс и когато стигна върха, скимтенето му премина в печален вой, тъй тих, че надали някой би могъл да го чуе в подножието.
Джимс го настигна и спря.
За известно време сърцето спря да бие в гърдите му — там настъпи мълчание, което приличаше на смърт, потресение, което беше като смърт, ужас, който можеше да се породи само когато видиш и почувствуваш смъртта.
Издигнал се от далечния край на гората, където тази сутрин изчезна Хепсиба, имаше далечен отблясък на огън. По-близо, над ръба на Забранената долина, небето бе осветено от червени пламъци. И тази светлина не беше от подпалена гора. Не беше клада от горящи пънове. Не беше огън от суха блатна трева, който се отразява в безлунно небе. Това бе кула от лумнали пламъци, разширили се горе в злокобно алено сияние под облаците, преливащо по краищата в сребърни, златни и кървави цветове.
Вик се изтръгна от Джимс — страшен, трагичен вик.
Гореше неговият дом!
И с този вик в ума му мигновено изпъкнаха думите, които Хепсиба му беше казал на сбогуване тази сутрин:
— Ако някога отида ей там и видиш огън да свети в небето нощем или пушек да го затъмнява денем, бягай с баща си и майка си колкото можеш по-бързо в сеньорията, защото това ще значи, че моята ръка е накарала небето да ти заговори и че има опасност от смърт.